Люк Бесон
Артур и отмъщението на Малтазар

По идея на Селин Гарсия

Глава 1

Получи се. Лек повей успява да завърти перката на ветрогенератора, която не издържа повече да стои неподвижна и тиха. Тя се отдава на удоволствието да заскрибуца, да се разскърца отвсякъде, подобно на стара врата, стояла дълго време затворена. Веслата й леко пляскат в топлия въздух. Ще речеш — лъжица в гъсто пюре. Повечето птици са обзети от леност да се борят с тежкия въздух и изглежда, смятат да прекарат следобеда в дрямка, но перката и стържещият й звук ги събуждат. Лястовичките са по-малко мързеливи и най-вече по-игриви от своите събратя и първи се впускат към електрическите жици. Стрелкат се към земята, за да наберат скорост, а щом стигнат съвсем ниско, внезапно се извиват устремно нагоре, като се опират на гъстия като сладка пяна въздух. Всички са чакали този сигнал. «Щом лястовичките се държат на въздуха, и ние можем!», казват си червеношийките, разните бръмбари и други летящи насекоми. И целият този крилат народ се размърдва и заподскача от клонка на клонка, за да се включи в общото движение.

Една прекрасна пчела в жълто-черна рокля на райета се залавя отново на работа. Тя прелита още веднъж двора в търсене на някое неопрашено цвете, но задачата е трудна, защото лятото е към края си. Вече е септември и почти всички цветя са дали своя дан. Пчеличката обаче е трудолюбива и усърдно претърсва ли, претърсва поред маргаритките, маковете и другите диви цветя.

Реколтата е слаба, но и дума не може да става да се оставят празни пити в кошера, затова нашата пчела решава да се приближи към къщата. Сто пъти са й казвали, че това е опасна зона и е по-добре да се избягва, но една пчела винаги поема риска, когато въпросът опира до достойнство. Тя се приближава плахо като към прокълнато място. Съвсем не подозира, че това скривалище е най-вече храм на любовта и блаженството, на радостта и веселието, защото е домът на Артур.

Големият дървен балкон е прясно пребоядисан в толкова меко светлосиньо, че не би било изненадващо някое облаче да кацне на него да си почине. Останалата част е мината с блестящобяла боя — за шик.

Нашата пчела влиза под навеса. Въздухът тук е по-свеж, а ароматът на боя го прави още по-приятен. Пчеличката е замаяна, оставя се полъхът да я носи леко покрай къщата.

Минава над една голяма космата купчина, без глава и опашка. При прелитането на насекомото обаче, купчината надига ухо и показва, че всъщност има и опашка, като я размахва за поздрав. Косматкото отваря едно око и проследява пчелата. Погледът му е ленив, с нотка на хитрост, скрита зад доста глупавина. Няма съмнение, става въпрос за Алфред, кучето на Артур. То въздъхва дълбоко и отново заспива. Изморява се дори когато само се говори за него.

Нашата пчела свива зад ъгъла на къщата, оставяйки Алфред на съдбата му по-скоро на домашен рунтав лентяй, отколкото на ловджийско куче. Насекомото все повече се опиянява от тази миризма на прясна боя. Стените блестят като мираж, а ветрецът се плъзга по тях като по пързалка. Пчеличката не разбира защо мястото се ползва с толкова лоша слава, при положение че изглежда така приветливо. При все че няма нито едно цвете околовръст. Пчелата обаче сякаш е позабравила малко мисията си.

Изведнъж тя попада на съкровище. Върху дървения парапет покрай къщата лъщи една купчинка желе, блестяща на слънцето, примамливо вкусна до немай-къде. Насекомото се приближава и кацва до нея. Чак не вярва на фасетните си очи. Това е планина от ферментирали плодници, напоени със сироп и готови за пренасяне. За пчелите това е чудо. Ние, хората, го наричаме просто «конфитюр».

Младата пчела е хипнотизирана от това богатство. Застава удобно, с крачета, стъпили нашироко, и започва да смуче по-мощно и от помпа. Бузите й се издуват, коремът й се нагъва, за да побере колкото се може повече от това безценно съкровище. За да занесе в кошера такова количество сладък сок, тя трябва да мине иначе през стотици цветя. Тръгнала е като обикновена работничка, а ще се завърне като всеобща героиня, която спестява на цяло гъмжило дълги дни усилен труд. Всички ще я приветстват и прославят. Дори самата царица навярно ще я поздрави, макар и никак да не одобрява подобни самоволни отклонения от строя.

«Самостоятелните действия са в разрез с равновесието на групата» — обича да казва великата царица, завладяна от духа на семейството, станало смисъл на живота й. Нашата пчела обаче се е подвела по изобилието и сладостта. За един ден и тя ще бъде царица и тази мисъл я кара да смуче още по-силно. Как може да наричат това място прокълнато, след като е изпълнено с такава красота и изобилие?

Малката пчеличка се отдава на мечти, горда от находката си. Обхваща я чувство на пълно щастие. Същото това чувство й пречи да забележи огромната сянка, която бавно се надвесва над нея. Формата на сянката е кръгла, твърде ясно очертана, за да бъде от облак. Изведнъж тя нараства, чува се глух, злокобен шум и без да има време да разбере какво се случва, пчелата се оказва захлупена от една чаша. Насекомото излита в луда тревога, но веднага след това се удря в стъклената стена. Свободата е там, пчеличката я вижда през прозрачния материал, който я държи в плен. Тя пробва отново и отново, но се удря в преграда отвсякъде. Няма изход от този тесен капан. На всичкото отгоре пълното й с конфитюр коремче й пречи да се движи. Скоро въздухът започва да не стига и раят малко по малко се превръща в ад.

Изрично са я предупреждавали да не се приближава към това злокобно място. Сега вече разбира защо го назовават така. Трябваше някой да й обясни, че не самото място е опасно, а обитателите му, наричани обикновено «хора». Днес на нашата пчеличка определено не й върви, попаднала е на най-тъпия измежду тях — Арман, бащата на Артур.

Мъжът я гледа, хваната в клопката на чашата, и надава радостен вик, сякаш става въпрос за шаран с тегло цял тон. Кучето Алфред се събужда стреснато. Викът на Арман, макар и от радост, никога не вещае нищо добро. Алфред се отръсква, за да се поразсъни, и се затътря до ъгъла. Открива бащата да вие радостно в ритъма на нещо като индиански танц, вероятно в израз на победа. Сигналите обаче не са много ясни и Алфред открива друго значение в гърчовете на човека. Помисля си, че мъжът вероятно е настъпил пирон. Дори несъмнено. Макар и да е твърде усмихнат за човек, сгърчен от болка.

— Скъпа? Ела бързо! Хванах я! Хванах я! — крещи той съвсем напосоки.

Жена му се появява от отсрещния ъгъл на къщата. Стояла е свряна там и търпеливо е чакала съпругът й да й разреши да излезе.

Алфред я вижда и излайва. Не че младата жена е лоша, дори напротив, той просто не може да я познае.

Всъщност единствено съпругът й я разпознава в това чудновато облекло. Жената прилича на плашило, облечено за зимата, с нахлупен решетъчен шлем на главата, който я предпазва от пчели, но и от всичко де що лети. Дори и струйка въздух трудно ще проникне в това съоръжение.

Тя намества шлема си, за да вижда къде върви. Оказва се трудно, защото е с готварски ръкавици на ръцете.

— Браво, скъпи! Къде е? Къде е? — ломоти тя иззад гъстата решетка, която й пречи да различи човек от куче. Затова без колебание настъпва опашката на последното. Алфред изквичава с цяло гърло и отскача настрани.

— Извинявай, скъпи! Крака ти ли настъпих? — загрижено пита горката жена.

— Не, не, нищо! На кучето опашката! — нехайно отговаря Арман, който никога не се вълнува от чуждото нещастие. — Ела по-скоро да видиш колко добре проработи капанът ми!

Жената хваща шлема си и приближава лице до решетката. Съзира пчеличката, която се блъска отново и отново в стената на чашата. Силите започват да напускат буболечето, надеждата също. Добрата жена изпитва някаква болка при злочестината на тази заловена, унизена и изтощена живинка.

— Видя ли? Как я хванах само! — гордо изстрелва Арман, с разкриваща светогледа му усмивка на уста.

— Да, добре, но… Сигурно се мъчи така? — смотолевя жена му.

Мъжът вдига рамене:

— Тези животни нямат нервен център! Нищо не усещат. Сигурно защото нямат и мозък! Така че не биха могли да направят разлика между приятно и неприятно!

«Питам се дали той самият има мозък», чуди се Алфред, поразен от глупостта на този човек. «Как ли успява тогава да се държи само на задните си крака?», продължава да разсъждава кучето, което също не блести с особен интелект.

— Сигурен ли си, че наистина не страда? — пита все пак жената, гледайки омаломощената в чинията пчела, със залепнало към конфитюра краче.