Ким Стенли Робинсън
Айсхендж

На Деймън Найт и Кейт Уилхелм

I. Ема Вайл
2248 година от н.е.

„Пристанището кораб наближава,
над билото ветрецът се задава.
Лазурът по вълните е пътека,
непрекосена още с ладията лека.
Край островите няма ги вълните,
океанът не беснее днес сърдито.
Моряците са дръзки и свободни…
Отплаваме ли заедно, душа на мойта сродна?“
Шели, „Епиписихидон“

1

ПОЧУВСТВАХ първия признак на бунта, докато приближавахме вътрешната граница на първия астероиден пояс. Разбира се, тогава не знаех какво означава това — просто се натъкнах на заключена врата.

Наричахме първия пояс фалшивия, защото астероидите му се състояха от базалтов ахондрид и не се използваха в рудодобива. Скоро обаче щяхме да стигнем до въглищните хондрити, ето защо един ден се запътих към фермата, за да се приготвя. Усилих светлината на водораслите — през следващите седмици, когато катерите тръгнеха да разбиват скалите, щяхме да губим много кислород и тогава щеше да се увеличи нуждата от хлорела, за да се запази равновесието в газообмена. Светнах още няколко лампи и се заех със суспензионната среда. Биологичните животоподдържащи системи са ми и работа, и забавление (в тази област съм сред най-добрите). Докато освобождавах допълнително място за хлорелата, още веднъж се замислих върху проблема с излишната биомаса. Умувах как да отстраня излишното количество водорасли, намалявайки плътността на хранителния разтвор, и се движех между дългите редове спанак и зеле към вратата на едно от хранилищата в дъното на градината, за да взема още няколко резервоара. Натиснах бравата. Беше заключено.

— Ема! — повика ме някой.

Вдигнах поглед. Беше Ал Нордхоф, един от помощниците ми.

— Знаеш ли защо е заключена тази врата? — попитах аз.

Той поклати глава.

— И аз се чудех същото вчера. Предполагам, че се превозва някакъв секретен товар. Казаха ми да не се бъркам.

— Това е наше хранилище! — избухнах аз.

Ал сви рамене.

— Питай капитан Суон.

— Ще го питам!

С Ерик Суон бяхме стари приятели и се ядосах, че в моите владения става нещо, което той е пропуснал да ми каже. Ето защо, щом го открих в командната кабина, веднага го подхванах.

— Ерик, защо едно от хранилищата ми е заключено? Какво има там?

Ерик тутакси пламна — лицето му стана червено като косата. Наведе глава. Двамата офицери по двигателите и навигацията се втренчиха в пултовете си.

— Не мога да ти кажа какво има там, Ема. Секретно е. Засега не мога да кажа на никого.

Загледах го. Знам, че когато гледам някого достатъчно строго, бих могла да го уплаша. Той пламна още по-силно, така че луничките му съвсем се изгубиха на общия червен фон. В сините му очи се четеше отчаяние. Той обаче нямаше намерение да ми каже. Свих устни и се махнах от командната кабина.

Това беше първият знак — заключената врата и загадъчната причина. Може би превозвахме товар на комитета към Церера. Сигурно оръжие. Комитетът за развитие на Марс обичаше да се обгръща с тайнственост. Аз обаче не бързах да си правя изводи, просто застанах нащрек.

Сигурно нямаше да забележа втория знак, ако вниманието ми вече не бе изострено от първия. Бях се запътила по коридора към столовата. Минавах покрай ярко декорираните ниши между спалните помещения и залите за общо ползване, когато откъм една от тях до мен долетяха гласове. Спрях. Тихият забързан шепот привлече вниманието ми. Различих гласа на Джон Дансър:

— Не можем да го направим преди срещата и ти го знаеш.

— Никой няма да забележи — отговори му женски глас, може би на Айлин Бритън.

— Ти само се надяваш никой да не забележи — възрази Дансър. — Но не можеш да бъдеш сигурна, че Дъгинс или Нордхоф няма да надушат нещо. Трябва да се чака до срещата, знаеш го.

В този момент чух зад гърба си стъпки по лепящата пътека от велкро, оттласнах се и минах покрай вратата на хола. Надникнах вътре — наистина бяха Джон и Айлин заедно с още няколко души. Когато се появих на прага, всички вдигнаха поглед и разговорът замря. Гледах ги, те също ме гледаха и се чудехме какво да кажем. Продължих към столовата.

Среща в астероидния пояс. Една група от хора, сред които не бяха висшите офицери на кораба, участваше в нещо и го пазеше в тайна от останалите. Заключената врата на хранилището… Тук нещо не беше както трябва.

След този случай започна да ми се привижда какво ли не. Хората млъкваха, когато ги доближавах. Късно вечер в спалните се правеха събрания. Веднъж минавах покрай рубката и чух, че някой изпраща дълго съобщение по радиостанцията. Много от складовете зад фермата бяха заключени. Същото беше положението и със складовете за рудата.

След няколко такива дни вече разтърсвах глава и се чудех дали не си въобразявам. Всичко, което виждах, си имаше просто обяснение. И при най-сполучливия рейс животът на кораба предразполага към образуването на обособени групи. Въпреки че бяхме едва четиридесет, за една година, колкото траеше експедицията, неизбежно възникваха различия. Пък и на самия Марс времената никак не бяха леки. Обединяването на различните сектори под централизираното ръководство на комитета събуди силно недоволство. Разслоението беше огромно, подривните групировки вероятно бяха навсякъде. Този факт достатъчно добре обясняваше обособените групички, които вече бях забелязала на „Ръждивият орел“. А параноята е нещо съвсем обичайно за живота на кораба… няма нищо по-лесно от това да виждаш заплетени интриги в едно толкова сложно обкръжение.

Така започнах да подценявам ставащото около мен. Сигурно превозвахме някакъв товар на комитета към Церера, какво пък толкова!

И все пак в атмосферата на кораба през тези дни имаше нещо. Повече хора от обикновено бяха нервни и напрегнати. Разменяха се тайнствени погледи… в тайнствена атмосфера. Но това връщане назад може да ме заблуди. Нужни са факти. Тези записки ще ми помогнат да си спомня тогавашните събития след години, а защо не и след векове? Затова трябва да изложа фактите, те най-добре пришпорват паметта.

Както и да е, за третия знак две мнения няма. По това време Слънцето беше горе-долу между нас и Марс и аз отидох към радиостанцията, за да изпратя още едно послание до глупавия си баща, който щеше да прекара известно време в затвора благодарение на дългия си език. После се запътих към асансьора и тъкмо се канех да сляза в жилищните помещения, когато дочух гласове, отекващи в шахтата откъм командната кабина. Дали не чух името си? Придърпах се по перилата до стълбичката, водеща към кабината, и се заех да подслушвам. Имам такъв навик. И този път говореше Джон Дансър.

— Ема Вайл е изцяло на страната на комитета — изрече той, сякаш спореше с някого.

— Дори и така да е — отговори му друг мъжки глас, после се намесиха още няколко гласа и аз не можах да чуя останалото.

— Не! — заяви Дансър и бързо ги накара да замълчат. — Вайл е може би най-важната личност на кораба. Не можем да говорим с нея, докато Суон не позволи, а това ще стане чак след срещата. Затова забравете засега.

С това беше сложена точка. Когато стана ясно, че разговорът е приключен, аз се втурнах към асансьора и започнах да се спускам, като се придърпвах с ръце по перилата, за да увелича слабото привличане. Мислено прехвърлях местата, където с най-голяма вероятност би могъл да се намира Суон по това време, възнамерявайки да го открия и да проведа с него дълъг разговор. Никак не е здравословно да се чувстваш в центъра на заговор, в който участва целият кораб.


Познавах Ерик Суон отдавна.

В края на миналия век всеки от секторите започна да изпраща свои миньорски експедиции. „Роял Дъч“ търсеше въглищни хондрити, а „Мобил“ — базалтови във фалшивия пояс. „Тексас“ предпочиташе силикатните образци. „Шеврон“ излезе с проекта да се привлече един от Амурите в орбитата на Марс. (Той стана луната Амур, която беше превърната в затвор. Баща ми живееше там.) Всеки сектор си имаше свои астероидни бригади и аз доста добре познавах миньорите от „Роял Дъч“. Суон беше капитан-ракетчик и навигатор, а също и добър приятел на съпруга ми Чарли, който имаше същата специалност. По време на много рейсове към пояса аз често разговарях със Суон и си останахме приятели дори след развода ми с Чарли.

Ала когато през 2213-та комитетът сложи ръка върху рудодобивните операции, всички екипи, дори и руският, започнаха да работят заедно и аз се виждах с приятелите си от „Роял Дъч“ значително по-малко. Редките ми командировки със Суон бяха повод за празник, а сегашният рейс, в който той беше капитан, би трябвало да е истинско удоволствие.