Джон Гришам
Адвокат на улицата

1

Човекът с гумените ботуши влезе в асансьора след мен. Отначало не го видях, но долових миризмата му — острия дъх на тютюн, евтино вино и живот по улиците без срещи със сапуна. Поехме нагоре сами и когато най-сетне се озърнах, видях ботушите — черни, мръсни и доста големи за него. Оръфаният намачкай шлифер стигаше до коленете му. Отдолу бе надянал няколко слоя кирливи дрехи, тъй че изглеждаше възпълен, дори дебел.

Но не от добро хранене; зиме столичните бездомници навличат всичко, което си имат, или поне така ми се струваше.

Беше чернокож и вече на възраст — прошарената му коса и брада не бяха мити и подстригвани от години. Гледаше право напред през масивните слънчеви очила, без да ми обръща капка внимание, тъй че за момент се зачудих какво толкова съм го зяпнал.

Просто не му беше мястото тук. Нито в тази сграда, нито в този асансьор. Адвокатите на всичките осем етажа бяха служители в моята фирма, и то с работно време, което дори след седем години продължаваше да ми се струва чисто издевателство.

Обикновен бездомник, търсещ спасение от уличния студ. Обичайно явление в центъра на Вашингтон.

Но нали имахме охрана тъкмо за да ни пази от тая сган.

Спряхме на шестия етаж и едва сега осъзнах, че той не бе натиснал бутон, не бе избрал етаж. Просто бе тръгнал след мен. Побързах да изляза и докато прекрачвах във великолепната мраморна приемна на „Дрейк и Суини“, хвърлих бегъл поглед през рамо, колкото да видя как стои в асансьора, продължава да зяпа в нищото и не ми обръща капка внимание. Мадам Дьовие, една от най-непробиваемите служителки в приемната, ме поздрави с типичното си високомерно презрение.

— Дръж асансьора под око — казах аз.

— Защо?

— Някакъв скитник. Май ще трябва да викнеш охраната.

— Ама че народ — рече тя с превзетия си френски акцент.

— И поръчай да донесат нещо за дезинфекция.

Смъквайки палтото в движение, аз се отдалечих и забравих за човека с ботушите. Целият ми следобед бе запълнен със срещи — все важни разговори с още по-важни хора. Завих зад ъгъла и тъкмо се канех да кажа нещо на личната си секретарка Поли, когато чух първия изстрел.

Мадам Дьовие стоеше зад бюрото си като вкаменена и гледаше право в дулото на ужасяващо дълъг пистолет, който нашият уличен приятел стискаше. Тъй като пръв се притекох на помощ, той любезно насочи оръжието към мен и аз също се вцепених.

— Не стреляй — рекох и вдигнах ръце. Бях гледал доста филми и знаех точно какво да правя.

— Млък! — преспокойно отсече той.

В коридора зад мен се раздадоха гласове.

— Въоръжен е! — изкрещя някой. Сетне гласовете се отдалечиха, заглъхвайки все повече и повече, докато колегите ми се изнизваха към задния изход. Направо си ги представих как скачат през прозорците.

Вляво от мен имаше масивна дървена врата, водеща към голяма заседателна зала, където в момента седяха осем адвокати, майстори във воденето на съдебни дела. Осем закалени, безстрашни бойци, които по цял ден разпъваха на кръст хората. Най-неудържим сред тях беше един сприхав дребосък на име Рафтър и когато той рязко отвори вратата с думите, „Какво става, по дяволите?“, дулото се врътна към него и мъжът с ботушите получи точно каквото искаше.

— Хвърли тоя пищов — кресна Рафтър от прага. Само след част от секундата нов изстрел огласи приемната, а куршумът се заби в тавана нейде високо над Рафтър и го низвергна до ранга на простосмъртен.

Човекът отново врътна оръжието към мен, кимна и аз покорно последвах Рафтър в заседателната зала. Последното, което видях отвън, бе как ужасената мадам Дьовие трепери зад бюрото с провиснали на шията слушалки, а високите й токчета смирено търпят съседството на кошчето за хартии.

Човекът с гумените ботуши затръшна вратата зад мен и бавно размаха пистолета си из въздуха, тъй че и осемте адвокати да го видят добре. Оръжието изглеждаше в чудесно състояние; мирисът откъм дулото беше по-силен дори от уханието на собственика му.

В средата на залата имаше дълга маса, отрупана с документи и справки, които само преди секунди изглеждаха страшно важни. Прозорците гледаха към паркинга. Две врати водеха към коридора.

— До стената — разпореди онзи, размахвайки пистолета като диригент. После го приближи до главата ми и нареди: — Заключи вратите.

Подчиних се.

Осемте адвокати не изрекоха нито дума, докато отстъпваха заднишком. Нито пък аз — само побързах да заключа вратите и се озърнах в търсене на одобрение.

Кой знае защо, през цялото време си мислех за оная ужасна касапница в пощата — недоволен служител се връща след обедната почивка с цял арсенал оръжия и избива петнайсет свои колеги. Мислех още за убийствата по детските площадки… и в крайпътните ресторанти.

Само че там жертвите се оказваха все невинни деца и благопристойни граждани. А ние бяхме шайка адвокати!

С ръмжене и грубо побутване човекът подреди осемте служители покрай стената и когато остана доволен от положението им, благоволи да ми обърне внимание. Какво искаше? Можех ли да задавам въпроси? Ако бе тъй, щеше Да получи каквото пожелае, по дяволите. Заради очилата не виждах очите му, но той отлично виждаше моите. И се целеше право между тях.

Свали мръсния шлифер, сгъна го, като че беше новичък, и го сложи по средата на масата. Отново усетих мириса, който ме бе подразнил в асансьора, но сега това нямаше значение. Човекът пристъпи до края на масата и бавно смъкна следващата дреха — издута сива жилетка. Имаше защо да е издута. Под нея около кръста му бяха завързани множество червеникави пръчки, които дори и за неопитния ми поглед силно напомняха динамит. От горния и долния край на всяка стърчаха като пъстри спагети снопчета жици, а целият комплект бе скрепен със сребриста лента.

Първата ми инстинктивна реакция беше да се втурна презглава към вратата и да разчитам на късмета си онзи да стреля неточно, докато трескаво дърпам резето, после пак да не ме улучи, когато изхвръквам с плонж в коридора. Но коленете ми се тресяха, а в жилите ми сякаш течеше ледена вода. Откъм осмината край стената долетяха въздишки и тихи стонове, което явно смути нашия похитител.

— Тишина, моля — каза той с тона на търпелив професор.

* * *

Побиха ме тръпки от тая деловитост. Човекът намести част от спагетите около кръста си, после измъкна от джоба на торбестите си панталони автоматичен нож и умело навито жълто найлоново въже. За по-сигурно размаха още веднъж пистолета срещу стреснатите лица пред себе си и добави:

— Не искам никой от вас да пострада.

Много мило, но не ми се вярваше. Преброих дванайсет червени пръчки — сигурен бях, че са предостатъчни, за да стане всичко бързо и безболезнено.

После пистолетът пак се насочи към мен.

— Ти — рече човекът. — Вържи ги.

Този път Рафтър не издържа. Съвсем лекичко пристъпи напред и запита:

— Слушай, приятел, какво точно искаш?

Третият куршум профуча над главата му и се заби в тавана без особени поражения. Изстрелът отекна като топовен гърмеж и откъм приемната долетя писъкът на мадам Дьовие или някоя друга служителка. Рафтър приклекна, а когато се опита да се изправи, Умстед заби масивния си лакът в гърдите му и го върна към първоначалното положение до стената.

— Млъквай — процеди Умстед през зъби.

— Не ме наричай приятел — рече човекът с ботушите и обръщението моментално отпадна от речника.

— Как искате да ви наричаме? — запитах аз, защото долавях, че се очертава да стана водач на заложниците. Говорех много сдържано, с дълбока любезност и той оцени уважението.

— Ще ми казвате „мистър“.

Всички в залата се оказаха напълно съгласни.

Телефонът взе да звъни и за момент си помислих, че нашият похитител ще го гръмне. Но той само махна с пистолета и аз внимателно сложих апарата на масата пред него. Човекът вдигна слушалката с лявата си ръка; дясната все тъй здраво стискаше оръжието, насочено към Рафтър.

Ако имахме право на избор, Рафтър щеше да е първата жертва. С осем гласа срещу един.

— Ало — рече Мистър. Изслуша нещо кратко, после затвори. Предпазливо отстъпи към стола в края на масата, седна и ми нареди: — Вземи въжето.

Искаше да вържа ръцете на осмината една за друга. Нарязах въжето и омотах китките им, като се мъчех да не гледам лицата на колегите, за чиято смърт допринасях в момента. Усещах пистолета зад гърба си. Онзи държеше да бъдат стегнати здраво и аз се преструвах, че затягам до кръв, макар че всъщност навивах съвсем хлабаво.

Рафтър тихичко измърмори нещо и ми се прииска да го зашлевя. Умстед напъна китки, тъй че когато привърших, въжето едва не падна. Маламъд се потеше и дишаше тежко. Той беше най-старият между нас, членуваше в Управителния съвет и преди две години бе прекарал първия си инфаркт.