Натаниел Хоторн
Амбициозният гост

Една септемврийска вечер семейството се бе събрало около огнището, където бяха струпали много съчки — плавей от планински потоци, сухи борови шишарки и трески от огромни дървета, срутили се в пропастта. Огънят пращеше нагоре към комина и осветяваше стаята с ярките си пламъци. Лицата на майката и бащата излъчваха тиха радост. Децата се смееха. Най-голямата дъщеря бе олицетворение на Седемнадесетгодишното щастие, а старата й баба, свила се на най-топлото местенце с плетка в ръце, олицетворение на Щастието на старини. Те бяха открили разковничето на душевното спокойствие в най-пустото място на цяла Нова Англия. Семейството се бе заселило в дефилето на Белите възвишения — там през цялата година духаше пронизващ вятър, безмилостно студен през зимата, изливащ върху къщурката целия си неукротим бяс, преди да се спусне към долината на Сако. Те обитаваха студено и опасно място — над главите им се извисяваше планина, така стръмна, че по склоновете й често громоляха камънаци и ги стряскаха посред нощ.

Щерката тъкмо им бе разказала една най-обикновена смешка, развеселила всички, когато вятърът се втурна през дефилето, сякаш се поспря около къщурката, издавайки печални стонове, от което вратата заскърца, и отмина надолу към долината. За миг всички се натъжиха, макар че нямаше нищо необичайно в звука. Но семейството отново се оживи, когато дочу, че резето се вдига от ръката на пътник — неговите стъпки бяха заглушени от страхотния вятър, възвестил пристигането му, заридал при влизането му и отдалечил се със стонове от прага.

Макар че живееха в уединение, тези хора всеки ден влизаха в досег със света. Романтичният проход в дефилето е голяма артерия, по която — между Мейн от една страна и Зелените планини и бреговете на свети Лорънс от друга — непрекъснато пулсира топлата кръв на вътрешната търговия. Дилижансът винаги спираше пред прага на къщурката. Странникът, придружаван единствено от пътната си тояжка, се позастояваше тук, за да размени някоЯ и друга дума, та самотата да не го угнети напълно, преди да е преминал през планинския прорез или да е достигнал първата къща в долината. Човекът, отправил се на пазар в Портланд, разпрягаше тук конете си за през нощта. И ако се случеше ерген, лягаше си цял час по-късно, а на сбогуване можеше да си открадне целувка от планинското девойче. Това бе една от тези обикновени странноприемници, където пътникът плаща само за храна и легло, а получава неизмеримо ценното неподправено гостоприемство. И затова, когато между външната и вътрешната врата отекнаха стъпките, всички до един — бабата, децата и останалите — се изправиха на крака, като че щяха да посрещнат някого, който се числи към семейството и съдбата му е свързана с тяхната.

На вратата се появи млад човек. Отначало лицето му изразяваше угрижеността, дори унинието на странника, пътувал по пуст усоен път сам посреднощ, но то веднага светна, щом долови гостоприемната топлина при посрещането. Той усети как сърцето му се отваря за всички тях — като се почне от старата жена, която му избърса стола с престилката си, та се стигне до детенцето, протегнало ръчички към него. Един единствен поглед и една усмивка създадоха усещане за невинна близост между непознатия и най-голямата щерка.

— Ах, тъкмо от огън имам нужда — възкликна той, — особено ако е заобиколен от приятни хора като вас. Съвсем съм премръзнал, понеже дефилето е също като отвор на огромно духало — ужасна струя биеше в лицето ми из целия път от Бартлет.

— Значи към Вермонт си се отправил — рече стопанинът на къщата, като му помагаше да свали малката раница от гърба си.

— Да, за Бърлингтън и още по-нататък — отвърна младият човек. — Възнамерявах да отседна в странноприемницата на Итън Крофорд тази нощ, но пеша не можеш да стигнеш далеч по такъв път. Няма значение, защото, когато зърнах хубавия огън и засмените ви лица, се почувствувах като че сте го запалили специално за мен и очаквате пристигането ми. Така че ще седна сред вас, сякаш съм у дома си.

Чистосърдечният пътник тъкмо бе притеглил стола си към огнището, когато отвън се чу нещо, наподобяващо тежки стъпки, спускащи се по стръмния склон на планината, като че някой прибяга с големи бързи крачки и така отскочи при минаването си покрай къщурката, че стигна чак до отсрещната пропаст. Цялото семейство притаи дъх, понеже разпозна звука, а гостът инстинктивно направи същото.

— Старата планина ни замерва с камък от страх да не я забравим — промълви стопанинът, като дойде на себе си. — Тя понякога поклаща глава и се заканва да се срути, но ние сме отколешни съседи и общо взето добре се погаждаме.

За всеки случай имаме сигурно убежище наблизо, ако тя наистина стори това.

Сега да си представим, че пътникът е приключил вечерята си от мечо месо и поради вродената си непринуденост бързо е влязъл в приятелски отношения с всички от семейството, така че вече разговарят така свободно помежду си, сякаш гостът е израснал с тях в планината. Той бе горд, но благ по характер — надменен и сдържан сред богатите и високопоставените, но винаги готов да прекрачи прага на скромните къщурки и да се държи като син или брат край огнището на бедните хорица. Сред обитателите на дефилето той намери топлота и отзивчивост, дълбоката интелигентност на Нова Англия и покълналата там поетичност, естествено предала се на хората от планинските хребети и бездни и от самото им романтично опасно жилище. Той бе пътувал сам-самин надлъж и шир. Всъщност целият му живот представляваше самотен път, защото поради, възвишената си затвореност се бе държал настрана от тези, които биха могли да го окръжават. А семейството, макар така сърдечно и гостоприемно, също осъзнаваше своята собствена, вътрешна сплотеност и изолираност от околния свят — домашният кръг трябва да бъде свято място, където не може да проникне външен човек. Но тази вечер някакво интуитивно чувство накара изтънчения и образован младеж да излее душата си пред простодушните планинци, а те от своя страна усетиха, че трябва да му отговорят със същата непринуденост и доверие. Така и трябваше да бъде. Нима общата съдба не сближава повече от родствената връзка?

Тайната на младежа бе, че живееше с голяма и възвишена амбиция. Той бе приел, че животът му ще мине незабелязано, но не и че ще бъде забравен след смъртта си. Силният копнеж бе прераснал в надежда, а надеждата, дълго подхранвана, се бе превърнала в увереност, че макар и сега да се движи в неизвестност, целият му път ще бъде озарен от славата, та дори и да не е приживе. Но когато потомците се вгледат в мрака, обгръщащ сега настоящето му, те ще видят сиянието на стъпките му, затъмняващи с блясъка си преходната дребна слава, и ще признаят, че един гениален човек е изминал разстоянието чак от люлката до гроба, без да бъде забелязан.

— Засега — каза високо пътникът с пламнали бузи и грейнали от въодушевление очи, — засега не съм направил още нищо. Ако утре например изчезна от този свят, никой няма да знае нещо повече за мен от вас — един младеж, с неизвестно име, пристигнал по здрач от долината на Сако, излял душата си пред вас вечерта, преминал дефилето по видело и повече никой не го видял. Няма да се намери човек, който да попита: „Кой бе той? Закъде се отправи този странник?“ Но аз няма да умра, докато не постигна предопределеното от съдбата. След това нека да идва Смъртта. Аз ще съм си издигнал вече паметник.

Поради непрестанно бликащата неподправеност, струяща и обгръщаща отвлечения блян, семейството можа да проумее чувствата на младия човек, макар те да бяха твърде различни от техните. Младежът бързо долови как абсурдно прозвучаха думите му и се изчерви, че се остави тъй да се разпали.

— Ти ми се смееш — каза той също през смях, като хвана ръката на най-голямата дъщеря. — Смяташ, че амбицията ми е кажи-речи тъй нелепа, както ако се замразя на върха на Уошингтън, само и само да могат да ме виждат хората отдолу. Действително, това би било достоен пиедестал за една човешка статуя.

— По-добре е да стоим край огъня — отвърна момичето като се изчерви, — да ни е приятно и да сме щастливи, макар и никой да не мисли за нас.

— Допускам — рече баща й, след като поразмисли, — че има нещо вярно в думите на младия човек. Ако бях с подобна нагласа, сигурно бих изпитвал съвсем същото. Странно, жено, как от неговите приказки в главата ми се въртят неща, които никога няма да се случат.