Вирджиния Хенли
Арабският принц

НА МОЯТА СВЕКЪРВА МАРДЖОРИ ЗА ПОДКРЕПАТА ПРЕЗ ВСИЧКИ ТЕЗИ ГОДИНИ.

ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ

Действието на романа се развива в периода на Стогодишната война, започнала 1337 г. и продължила до 1453 г. Политиката на Капетингите за обединение на френските владения около кралския домен среща рязък отпор от страна на английските крале и феодали. Те не могат да се примирят със загубата на Нормандия, Анжу, Мен и Турен и са готови да водят война за тяхното възвръщане. От своя страна, френските крале се стремят да ликвидират господството на англичаните над Аквитания и да включат обширната област във владенията на Франция. Конкретен повод за войната са династическите претенции на английския крал Едуард III (внук на Филип Хубави IV по майка си Изабела) върху френския престол. Френските юристи отхвърлят тези претенции и като се осланят на Салическия закон, твърдят, че кралският престол не може да се наследява по женска линия.

Войната започва в 1337 г. и англичаните печелят голяма морска победа при Еклюз — град на устието на река Шелда. Шест години по-късно, през 1346 г., при град Креси в Североизточна Франция французите претърпяват ново голямо поражение. Тук за пръв път се проявява превъзходството на английската войска и по-специално на стрелците. На следващата година е обсаден и завладян Кале. Следващото катастрофално поражение за французите е през 1356 г. при град Поатие. Френският крал Жан Добрия заедно с много благородници попадат в плен на англичаните, които искат огромен откуп, за да го освободят. Войната периодично е прекъсвана и подновявана. През 1415 г. е решителното сражение при Азенкур, където французите са напълно разбити и англичаните стигат чак до Париж. Сключен е крайно унизителен договор за Франция, според който английският крал е регент на френския. Обсадата на Орлеан и освобождаването му от Орлеанската дева (Жана д’Арк) през 1429 г. е преломен момент в Стогодишната война. Френският крал Шарл VII влиза в Париж, а наскоро след това били освободени Нормандия и Гийен. През 1453 г. Стогодишната война завършва и е сключен мир, като от всичките си обширни владения във Франция Плантагенетите запазват само град Кале на брега на Ламанш, срещу Дувър.

По време на управлението на Едуард III Англия е обхваната от страшна чумна епидемия. Повече от 1/3 от населението на страната, и то най-вече по градовете, е унищожено. Според някои изследователи населението на Англия намалява почти наполовина. Настъпва голямо търсене на работна ръка в градовете и селата. През 1349 г. крал Едуард III издава указ, който задължава всички жители на Англия от мъжки и женски пол на възраст между 12 и 60 години, в случай че не притежават собствена земя или други средства за живот, да се наемат на работа у всеки, който ги повика, и то срещу заплащане, за каквото са работили преди чумната епидемия. Едва тогава настъпва известно оживление в Англия, изтощена от десетилетията, прекарани в постоянни битки с французите.


От преводачите

(обратно)

ПЪРВА ГЛАВА

За пръв път се яви във виденията му напълно гола. Може би затова страстта лумна като пламък в гърдите му, макар през своя двадесетгодишен живот да бе виждал много жени — и облечени, и разголени. Ала никога не бе зървал по-красива девойка от нея. Кожата й беше млечнобяла, а гъстите мигли се извиваха като тъмни сърпове и сякаш чертаеха магически знаци върху високите й скули. Златистата й коса грееше като току-що насечена монета, спускаше се върху коленете й и я обгръщаше като златист ореол.

Нямаше представа коя е тя, никога не бе я среща преди, но в едно беше сигурен — желаеше я така силно, както не бе пожелавал никоя жена досега.

Не преставаше да бленува за „своята дама“. Видението понякога го спохождаше в най-неподходящ момент. Кристиан Хоуксблъд напрегна цялата си воля, за да пропъди образа й от съзнанието си, и здраво стисна копието. След миг сърцето му отново затуптя в такт със стъпките на жребеца му, силната му десница сякаш се сля с копието, а пламналият му взор се впи в противника. Той с плавно движение насочи копието, спусна наличника на шлема си, притисна колене към хълбоците на коня и вдигна щита пред гърдите си.

Маршалът на турнира спусна жезъла си и сред облака от прах Хоуксблъд видя как върхът на копието му се насочи към щита на противника с такава сила, че рицарят изхвръкна от седлото. Всичко стана точно така, както го бе виждал в представите си.

Противникът му бързо се изправи и извади меча си. Светкавичното издигане на тежкия меч бе истински подвиг. Именно заради този меч и останалите бойни оръжия Хоуксблъд бе предизвикал французина на двубой — искаше да спечели бляскавите трофеи и сивия му петнист жребец.

Хоуксблъд мълниеносно скочи от коня. Строгите правила на рицарските двубои му позволяваха да остане на седлото, ала не и гордостта му. Беше заложена рицарската му чест. Изтегли меча си и с неистова ярост се втурна към съперника. След миг високият французин се търкаляше в праха.

Някаква жена изпищя пронизително.

— Убий го! — изреваха зрителите от трибуните.

Тогава противникът му — най-добрият рицар сред французите — побягна към оградата, шепнейки трескави молитви на благодарност, че арабският рицар пощади живота му.

Прахът по арената започна да се сляга върху напечената земя. Хоуксблъд уморено се отпусна на една пейка. Един от неговите оръженосци1 свали бронята и шлема, помогна му да се измие, а сетне разтри ръцете и гърдите му с бадемово масло.

Арабинът Али, който бдеше над него от рождението му, запуши бутилката с ароматното масло и подаде кърпата на господаря си. Дракар излезе от ваната. Водата се стичаше по тялото му, а черната му кожа блестеше. Али си помисли, че арабското име подхожда на господаря му много повече от името Кристиан. Той бе потомък на арабски крале, косата му бе с блестящ черен цвят, а лицето — мургаво. Приличаше на безпощаден ястреб. Само светлите очи с цвят на тюркоаз издаваха, че във вените му тече и друга кръв. Али огледа великолепното му тяло. „Не, струва ми се, че се самозалъгвам. Това високо и едро тяло издава, че дедите му са били нормани“

Другият оръженосец, Пади, беше отишъл да прибере коня и оръжията, които господарят му спечели като награда за победата в турнира. Хоуксблъд и оръженосците му притежаваха великолепни бойни коне, но специално обучените за турнири жребци бяха истинска рядкост, а еластичната ризница от закалена стомана понякога струваше повече от цял парцел земя.

Пади завърза петнистия сив жребец пред палатката на господаря си. Палатката от пурпурна коприна с форма на минаре се отличаваше от останалите с ориенталски разкош. Пади придружаваше господаря си във всички турнири — в Мароко, в Испания и сега във Франция. Все още никой не бе успял да победи Хоуксблъд. Той повдигна копринената завеса и влезе.

— За Бога, Али Баба, изхвърли тази мръсна вода от ваната и побързай, защото навън ни чака цяла камара оръжия, които трябва да изчистим и приберем.

— Оставих ти водата, за да се измиеш, Пади. Отдалеч вониш на кочина.

— Как няма да мириша, като търча по цял ден напред-назад, а ти само се излежаваш на сянка!

Хоуксблъд се засмя. Неговите оръженосци непрекъснато се заяждаха помежду си, но всеки от тях бе готов да пожертва живота си за другия.

— Достатъчно — смъмри ги той. — Искам да излъскате ризницата и сабята. Останалото продайте.

— Тогава, лорд Дракар, аз ще отида да ги спазаря, докато Пади изчисти палатката.

— Признавам, че ще успееш да измамиш рицарите и да им вземеш повече пари, защото всичките ти прадеди са били крадци по пазарите в Багдад.

— Съмнявам се дали той е по-голям измамник от теб, Пади — подхвърли Кристиан и облече кремава туника, която подчертаваше мургавата му кожа.

Пади се ухили, поласкан от комплимента, свали дрехите и се потопи във ваната.

— След малко ще съм готов, господарю, много преди да са пристигнали момичетата.

Вечерта, както след всеки турнир, щеше да има пиршество — запалваха големи огньове, около които танцуваха млади момичетата от онези, които забавляваха рицарите след турнирите.

— Наяж се и си пийни добре, Пади — рече Кристиан и погали ирландския си сокол. — Не забравяй да дадеш няколко къса месо и на Саломе. Тази вечер съм поканен в замъка.

— Внимавай с френските девойки. Видях една, която ми се стори зажадняла за ласки.

— Ще гледам да не се преуморя — засмя се похотливо Кристиан. Бе видял отдалеч няколко дами, които му се сториха привлекателни. „Кой знае? Може би някой ден ще срещна жената на моите блянове…“