Джон Чийвър
Ангелът на моста

Може би сте виждали как майка ми танцува на ледената площадка в центъра Рокфелер. Тя е на седемдесет и осем години, но е извънредно подвижна. Облечена е в червен кадифен костюм с къса поличка. Трикото и има цвета на кожата, носи очила и бялата й коса е превързана с червена панделка. Танцува с един от учителите по кънки. Не знам защо, но това, че тя танцува на леда, ми е наистина крайно неприятно. През зимните месеци, когато мога, аз избягвам този квартал и никога не обядвам в ресторантите близо до пързалката. Веднъж минавах оттам и някакъв непознат ме хвана за ръката и посочи майка ми с думите: „Вижте онази смахната стара жена.“ Почувствах се много неловко. Сигурно трябва да съм благодарен, че тя се забавлява и не ми е в тежест, но искрено желая да намери някое не така очебийно развлечение. Винаги когато видя изискани стари дами да нареждат хризантеми или да сипват чай, аз си спомням как майка ми, облечена като млада гардеробиерка, се върти върху леда с платен партньор в самия център на третия най-голям град в света.

Майка ми се научи на фигурно пързаляне в Сейнт Ботълфс, родното ни селце в Нова Англия, и за нея танцът е израз на привързаността и към миналото. Колкото по̀ остарява, толкова повече мечтае за изчезващия провинциален свят на своята младост. Както сами се досещате, тя е дръзка жена, но няма вкус към промените. Едно лято уредих да отиде със самолет в Толедо, на гости при наши приятели. Закарах я с колата до летището в Нюарк. Тя, изглежда, се смути от чакалнята с нейните ярко осветени реклами, сводест таван, трогателни и болезнени сцени на раздяла, разигравани при шумния съпровод на едно безконечно танго. Тук тя не намираше нищо интересно и красиво и в сравнение с железопътната гара в Сейнт Ботълфс това наистина беше странен фон за сбогуване. Полетът закъсня цял час и ние седяхме в чакалнята. Мама изглеждаше уморена и стара. След половин час у нея видимо се появи затруднение в дишането. Тя разпери ръка отпред на гърдите си и започна мъчително да се дави. Лицето й почервеня и стана на петна. Правех се, че не забелязвам. Когато обявиха полета, тя се изправи и извика:

— Искам да си вървя вкъщи! Ако трябва да умра внезапно, защо е нужно това да стане в летяща машина!

Върнах билета, откарах я обратно в апартамента и никога на никого не споменах за пристъпа й. Но от нейния капризен или неврастеничен страх да не умре при самолетна катастрофа неочаквано разбрах, че с годините на пътя й все повече се изпречват невидими скали и дебнещи лъвове. Разбрах колко странни са пътеките, избирани от майка ми в един свят, който сякаш променяше своите очертания и ставаше все по-непонятен за нея.

В годините, които описвам, аз самият летях твърде много. Имах работа в Рим, Ню Йорк, Сан Франциско и Лос Анджелис, така че ми се налагаше да пътувам поне веднъж в месеца между тия градове. Аз обичах да летя. Обичах огненото небе на голяма височина. Обичах всички полети на изток, когато следиш през илюминаторите как краят на нощта пълзи над континента и когато по твоя часовник в Калифорния е четири часът, домакините в Гардън Сити вече мият чиниите след вечеря, а стюардесата минава за втори път с напитките. В края на полета въздухът е спарен. Чувстваш се уморен. Златната нишка на тапицерията на креслото започва да дращи бузата ти, за миг изпитваш самота и детско усещане за отчужденост. Намират се, разбира се, и приятни, и скучни събеседници, но в повечето случаи делата, които са ни отвели на такива шеметни висоти, са скромни и земни. Например онази баба, която прелита над Северния полюс, носи на сестра си в Париж буркан с телешка пача, а съседът й продава стелки за обуща от естествена кожа. В една мрачна нощ пътувахме на запад — току-що бяхме преминали над Скалистите планини, но все още оставаше час до Лос Анджелис; не бяхме почнали да слизаме и се намирахме на такава височина, че чувството ни за къщите, градовете и хората под нас бе изчезнало — аз видях редица едва забележими светлини като ония, които трепкат по крайбрежията. Но в тази част на страната нямаше бряг и аз осъзнавах, че никога няма да узная дали краят на пустинята, някаква илюзия или планина са причинили редицата от светлини, но те изглеждаха при тази скорост и височина като поява на нов свят, деликатен намек за собствената ми преходност, за възрастта ми, за неумението ми да разбирам някои неща, които често виждам. Чувството беше приятно, напълно освободено от всякакво съжаление, сякаш ненадейно бях застигнал сам себе си по средата на пътя, чиито далечни очертания може би някога синовете ми щяха да проумеят.

Ще повторя, че обичах да летя и нямах тревогите на майка ми. По-големият ми брат, нейният любимец, щеше да наследи решимостта й, упоритостта й, сребърния сервиз за маса и някои от нейните чудатости. Една вечер брат ми, не бях го виждал повече от година, се обади и поиска да го поканя на вечеря. Поканих го с удоволствие. Живеем на единайсетия етаж. В седем и половина той ми телефонира от входа и ме помоли да сляза долу. Помислих, че иска да ми каже нещо насаме, но когато се срещнахме във фоайето, влезе с мене в асансьора и тръгнахме нагоре. Още със затварянето на вратите у него се появиха същите признаци на страх, които бях забелязал у майка си. По челото му изби пот и той задиша тежко като бегач.

— Какво ти става? — попитах аз.

— Страхувам се от асансьори — отвърна той окаяно.

— Но от какво точно се страхуваш?

— Страх ме е да не би сградата да се срути.

Разсмях се, и то жестоко. Всичко ми се струваше ужасно смешно. Представях си как вижда сградите на Ню Йорк да се блъскат една в друга като кегли, преди да рухнат на земята. В чувствата помежду ни винаги е имало следа от ревност. Смътно се догаждах, че той печели повече, че има всичко в по-голямо изобилие от мене, и все пак да го видя унижен, смазан — това ме натъжаваше и в същото време въпреки желанието ми чувствах, че съм взел изумителна преднина в съревнованието за отличия в живота — смисълът на нашите отношения. Той беше най-големият, любимецът, но като гледах терзанията му в асансьора, разбрах, че е просто моят беден стар брат, завладян от тревогите си. Той спря в хола да възстанови самообладанието си. Обясни ми, че страда от тази фобия вече повече от година. Каза, че ходел на психиатър, но не виждах това да му е помогнало. Излязъл веднъж от асансьора, вече му нямаше нищо, но видях, че стои далече от прозорците. Дойде време да си тръгва и аз с любопитство го изпратих до коридора. Когато асансьорът спря на нашия етаж, той се обърна към мене и каза: „Май че ще трябва да сляза по стълбите.“ Заведох го до стълбите и бавно заслизахме единайсетте етажа. Казахме си сбогом във фоайето и аз се качих горе с асансьора. Споделих с жена си страховете на брат ми, че сградата можела да се срути върху него. И на нея това й се стори странно и тъжно. Но на мен ми беше и ужасно смешно.

Затова пък никак не ми беше смешно, когато след месец фирмата, където работеше брат ми, се премести на петдесет и втория етаж в една нова сграда и той трябваше да си подаде оставката. Не знам какви причини е изложил, но бе принуден да чака цели шест месеца, докато си намери нова служба някъде на третия етаж. Веднъж в дрезгавината на зимна привечер го зърнах на ъгъла на Медисън Авеню и Петдесет и девета улица да чака смяната на светлините. Видя ми се интелигентен, културен и добре облечен човек и се чудех колко ли от хората пресичат улицата като него — сред куп нелепи кошмари, при които тя се превръща в буен поток и на кормилото на приближаващото такси стои ангелът на смъртта.

На земята брат ми се чувстваше добре. Един уикенд жена ми, аз и децата прекарахме в къщата му в Ню Джърси и той ми се видя здрав и бодър. Не го попитах за фобията му. Върнахме се обратно в Ню Йорк в неделя следобед. Близо до моста Джордж Вашингтон видях, че над града се разразява буря. В момента, когато стъпихме на моста, силен вятър блъсна колата и аз едва не изпуснах кормилото. Стори ми се, че огромната желязна конструкция се залюля. На половината мост помислих, че пътят под мен започна да потъва. Нямаше видими белези на срутване, но бях убеден, че всеки миг мостът ще се прекърши на две и ще изхвърли дългите редици на неделния трафик в черната вода под нас. Въображаемата катастрофа бе ужасяваща. Краката ми отмаляха и не бях сигурен дали, ако се наложи, ще мога да спра колата. После ми стана трудно да дишам. Давех се и поемах малко въздух само с отворена уста. Повиши ми се кръвното налягане и започна да ми притъмнява пред очите. Забелязал съм, че страхът си има свой ритъм — достигне ли кулминацията, тялото, а може би и духът започват да се бранят, като се уповават на някакъв нов, свеж източник на сила. Щом преминахме средата на моста, болката и ужасът намаляха. Жена ми и децата се любуваха на бурята и, изглежда, не бяха забелязали спазмата ми. От една страна, се страхувах, че мостът може да се сгромоляса, а от друга, че може да забележат паниката ми.