Тери Бисон
Ангелите на Чарли

Чук-чук!

Винаги спя леко. Седнах и облякох ризата си. Сгънах одеалото и заедно с възглавницата го пъхнах зад кушетката. Клиентите не трябва да знаят, че живея в офиса.

Чук-чук!

— Частният детектив по свръхестественото ли е?

Скрих бутилката с уиски в чекмеджето на масата и отворих вратата, като държах в ръката си подвижния телефон, за да създам впечатление, че работя.

— С какво мога да помогна?

— Вие ли сте Джек Валон, частен детектив по свръхестествени явления?

Посетителката имаше неопределената възраст между трийсет и петдесет години, която прави меки мъжете, а жените по-пикантни — особено тези, които имат вкус и чувство за класа. В нея като че ли и едното и другото бе в изобилие.

— Вилон, а не Валон — поправих я аз. — И…

— Каква е разликата? — промъкна се тя край мен в офиса, без да дочака покана и не скри чувството си на отвращение. — Вие, какво, нямате ли връзка?

— Разбира се, че имам. Но не я слагам в осем сутрин.

— Тогава сложете я и да тръгваме. Вече е почти девет.

— А вие…?

— Аз съм клиент, който плаща. И да не си губим времето за глупости — заяви тя и извади от чантичката си кутия „Кемъл“. — Казвам се Едит Пранг и съм директор на Ню-Орлеанския музей за изкуство и древности. И мога да платя по сметка дори повече, ако побързате.

— Тук не се пуши, госпожо Пранг.

— Госпожица, ала имаме твърде малко време — отряза тя, пускайки дим в лицето ми. — Полицията вече е там.

— Вече — къде?

— Там, където отиваме.

Тя щракна чантичката си и мълчаливо се отправи към вратата, но преди това ми връчи две причини, за да я последвам. На всяка от тях беше отпечатан портрета на президент, който рядко ми се удаваше да държа в ръцете си.


— А сега, когато вече съм зает с вашия въпрос — казах, докато сгъвах банкнотите и излизах след нея на „Бърбън стрийт“, може би ще ме запознаете в какво се състои работата?

— По пътя — подхвърли тя, отключвайки с кодовия си ключ изящно БМВ. Модел 740. Виждал съм го по списанията. Седалките бяха тапицирани с маслено проблясваща кожа, арматурното табло беше от кестен, с вграден дисплей на системата GPS1, а огромният осем цилиндров двигател оживя с басово бръмчене. Едва тръгнахме от местото си и госпожица Пранг запали нова цигара от фаса на предишната.

— Както вече ви казах, аз съм директор на Ню-Орлеанския музей за изкуство и древности.

— По моему току-що минахте на червена светлина.

— Преди две години започнахме разкопките по крайбрежието на Мексиканския залив — продължи тя, като даде газ след пресечката. — И стигнахме да предколумбово погребение.

— Мисля, че тук имаше „стоп“…

— Направихме забележително откритие: намерихме голяма статуя в почти безупречно състояние, която в туземните легенди се упоменава като Вера Крус Енорме, т.е. гигантът от Вера Крус. Ние се свързахме с Лувъра…

— С Лувъра ли? — попитах, докато доближавахме следващата пресечка и затворих очи.

— Ние се обърнахме към родственото учреждение, защото статуята имаше поразително сходство с подобни изваяния във Франция. Ето, вижте нашата.

Тя ми протегна снимка. Аз открехнах клепачи — толкова, колкото да забележа изображението. Високата фигура беше примерно два пъти по-висока, от стоящия до нея мъж. Изпъкналите й очи, отпуснатите рамене и озъбената морда ми се сториха познати.

— Горгон ли е?

— Точно така. Много напомня на горгоните от катедралата „Парижката света Богородица“.

Аз започнах да съобразявам нещо — поне така ми се стори.

— Защо вие сте предположили наличие на свръхестествена връзка?

— Разбира се, че не сме! — изкриви лице Пранг. — Отначало предположихме, че статуята е направена от французи през 20-ти век, по време на дългото управление на император Максимилян. Някакво забравено от всички подражание.

— В зоната на училище скоростта трябва да се намали — отбелязах аз, отново закривайки очи.

— Но даже и в такъв случай, статуята би представлявала голяма историческа ценност. Енорме го откараха в охраняем склад, защото в Мексико е пълно с крадци, на които стойността на древностите е прекрасно известна, дори и тази на фалшификатите.

Аз слушах воя на сирена. Макар и да не дружа с ченгетата, сега много се надявах именно те да ни гонят. Но щяха ли да успеят?

— Това се случи преди месец, в нощта на пълнолуние. На следващият ден намериха двамата от охраната мъртви. Обезглавени. А Енорме се издири в своя гроб.

— Ясно. Тогава се сетихте, че имате работа с древно проклятие…

— Съвсем не е така! — изрева Пранг, надхвърляйки воя на измъчените до смърт гуми. — Реших, че някой иска да изплаши селяните и да получи повод да ни шантажира. За да не се вдигне шум, дадох рушвет на когото трябва от властите, а Енорме го опаковахме в сандък, за да я отпратим в Ню-Орлеан.

— Потулили сте убийството!?

— Две убийства — уточни спокойно тя. — В съвременно Мексико, това не е трудно.

Колата плавно намали скорост и спря. Аз отворих очи и видях, че се намираме на паркинга около музея. Никога не съм мислил, че ще бъда толкова щастлив да изляза от БМВ 740, и то само след едно пътуване.

Пранг се задържа на прага на луксозното возило, за да запали нова цигара от старата.

— Лувърът изпрати свой специалист да огледа Енорме, той пристигна вчера вечерта.

Тръгнах след клиентката си през широките парадни врати на музея. Ние префучахме през залите и се спуснахме по къса стълбичка.

— Но миналата нощ… — замълча тя.

— Какво се е случило през миналата нощ?

— Вие сте детектив — отбеляза тя, промъквайки се през вратата с табелка „вход за външни лица забранен“. — И вие ще кажете.

Ние влязохме в просторна, полусутеренна лаборатория, чиято странична стена бе остъклена. Всичките й прозорци бяха разбити, а в помещението се тълпяха ченгета. Въздухът беше изпълнен с противен сладникав аромат.

Двама униформени полицаи с гумени ръкавици стояха недалеко от вратата, около купчина раздрани дрехи и плът. Екип от медицински експерти фотографираше обстановката и си водеше бележки.

Аз се доближих до тях. В мен се бореха любопитството и чувството за гадене. Какво ли не им се е случвало да видят на частните детективи, но човек с откъсната глава — рядко.

Погнусата в мен победи.


— Нашият бивш началник на охраната — поясни Пранг, кимвайки към обезглавеното на пода тяло, след като се бях върнал от тоалетната. — Той понаглеждаше Енорме, когато миналата нощ я извадихме от сандъка. А вас ви докарах тук възможно най-скоро, за да изясните каквото можете, докато полицията не е зацапала с крака напълно местото на престъплението. Нищо не съм им казала за случая в Мексико. Не искам да конфискуват статуята, преди нещо да разберем.

— Разбирам.

— А тоя какво прави тук, по дяволите? — приближи се към нас Айк Уърд, шефът на градската полиция, който работеше по системата „първо стреляй, после питай“. — Категорично не желая този ловец на привидения да ми се мотае из краката. Тук е място на престъпление.

— Господин Вилон е новият ни началник на охраната — заяви Пранг. — Той ще представлява музея при това разследване.

— Най-главното е да го държите по-далече от мен! — изграка Уърд, демонстрирайки широкия си гръб.

— Не ми казахте, че сте познати с Уърд — отбеляза Пранг, когато шефът на полицията се отдалечи на безопасно разстояние.

— А вие не сте ме питали. Между другото, вие също не ми казахте, че съм ваш служащ.

— Това е временно назначение. То ви дава официален статус при контактите с полицията.

Възползвах се от новото си положение и докато момчетата на Уърд от отдел „убийства“ търсеха улики на местопрестъплението, аз ги следвах на почтително разстояние.

Разбитите прозорци гледаха на изток. През отворите им видях посипаната със стъкла авто-стоянка. Оттук следваше, че стъклата са били разбити отвътре. Очевидна някой се е промъкнал в склада, а след това е избил стъклото, да допуснем, че за да натовари статуята на очакващ отдолу камион.

Излязох на улицата. Върху асфалта забелязах размазана кръв. И кървави, постепенно избледняващи следи, веригата на които се проточваше от стоянката към улицата.

Не бяха следи от гуми, които търсех. А отпечатъци на крака. Отпечатъци, видът на които вледеняваше душата. По-точно щеше да я вледени, ако аз наистина вярвах в свръхестественото, станало моя професия.

Бяха отпечатъци на огромни крака с три пръста.


Връщайки се, аз наблюдавах известно време как медицинските експерти опаковат моят предшественик в два чувала — голям и малък. След това намерих госпожица Пранг, която делово отваряше втора кутия „Кемал“.