Иван Ефремов
Атинянката Таис

На Т. И. Е. — сега и завинаги

ОТ АВТОРА

Романът «Атинянката Таис» е изграден върху известен от антични източници исторически епизод: опожаряването на Персеполис — една от столиците на персийското царство — от знаменитата атинска хетера, участвувала в похода на Александър Македонски. Този епизод някога се отричаше от буржоазните историци, между които и от такъв голям познавач на Александровата епоха като В. Тарн.

Съвременните изследователи, между които и такъв авторитет като М. Уилър, възстановяват достоверността на епизода. М. Уилър в своята неотдавна публикувана и току-що излязла на руски книга «Пламъци над Персеполис» дава нелишено от хумор обяснение за премълчаването на ролята на Таис от Тарн и други учени като него. Пуританските възгледи на Тарн, лицемерният буржоазен морал не са му позволили Да придаде толкова голямо значение на «жрицата на любовта», както по негово време са гледали на гръцките хетери.

Трябва да отбележим, че по-рано, в края на осемнадесети век, в същата тази Англия възгледите по този повод са били далеч по-свободни и исторически по-правилни. За това свидетелствува например картината на Дж. Рейнълдс от 1781 г., която изобразява артистка с факел в ролята на Таис, подпалваща Персеполис.

В превъзходната художествено-историческа биография на Александър Македонски, написана от Г. Лемб, в монографията на А. Бонар на Таис се отделя полагащото и се място, тъй като няма основание да се съмняваме в достоверността на Плутарх, Ариан, Диодор и други древни автори, които я споменават.

Почти няма сведения за съдбата на Таис след смъртта на Александър — за завръщането й в Египет с Птолемей. А. Бонар, Г. Лемб и други са положителни, че Танс «е играла ролята на императрица в Мемфис».

Изборът на епохата за този роман не е случаен и преди всичко е под влиянието на удивителната личност на Александър Македонски. Интересуваше ме неговото време като преломен момент в историята, преход от национализма на петия-четвъртия век преди н.е. към по-широките възгледи за света и хората, към първите прояви на общочовешкия морал, появили се в третия век със стоиците и Зенон.

По това време човек е получавал второто си име по месторождението си или по местожителството си: атинянин, аргиец, белтиец, спартанец. Затова в романа читателят често ще се сблъсква с такива полуимена.

През тази епоха са станали също и големи религиозни кризи. Широко разпространеното заменяне на древните женски божества с мъжки, все повече остаряващият култ към олимпийските богове, влиянието на индийската религиозно-философска мисъл са водели към развитие на тайни религиозни култове. Потъването в «нелегалност» на вярвания, в които живата човешка мисъл се опитвала да намери изход за разширяващите се представи за вселената и човека, сковани от изискванията на официалната религия, са много малко изследвани в историческите трудове, които изобилствуват с дати, смени на царства, войни, а пренебрегват духовното развитие на човечеството.

Видя ми се интересно да представя най-древните религиозни култове — остатъци от матриархата, свързани с великата женска богиня, които изчезват, по-точно загубват влияние в епохата на елинизма. Затова главно действуващо лице у мен трябваше да бъде жена, допусната до тайните обреди на женските божества и, разбира се, достатъчно образована, за да не страда от тесногръд религиозен фанатизъм, да разбира това, което става.

В епохата на Александър такава жена е могла да бъде само хетера от висша класа. Таис като реално историческа личност най-добре подхожда за тази цел. Хетерите, особено атинските, са били жени с високо образование и способности, достойни другарки на най-велики умове и на деятели на изкуството през това време. Самата дума «хетера» значи «другарка», «приятелка». По новите правила трябва да се пише «хетайра», но аз се принудих да оставя предишното название, а «хетайри» да наричам близките приятели на Александър Македонски, за да избягна смесването.

Като съвременните гейши в, Япония, хетерите развличали, утешавали и просвещавали мъжете, без да се налага непременно да търгуват с тялото си, а по-скоро щедро да ги обогатяват със знания.

Лоша услуга на хетерите е направил Лукиан от Самосата, известен писател на древността, Волтер на античността, подложил на грозно осмиване много древни обичаи и представил хетерите като вулгарни блудници, а Афродита като богиня на разврата. За съжаление под негово влияние това става традиция, която мнозина от късните автори възприемат.

Първите глави на романа могат да се сторят претрупани с битови подробности и древногръцки думи особено за човек, зле запознат с античната история. Същото впечатление за претрупаност изпитва всеки, който за първи път попада в чужда страна с непознати обичаи, език, архитектура. Ако той е достатъчно любознателен, бързо ще надвие трудностите на първото запознаване и тогава завесата на незнанието ще се вдигне, разкривайки му различни страни от живота. Именно затова, за да се вдигне тази завеса, в моите произведения аз винаги претрупвам първите две-три глави със специфични подробности. Когато ги преодолее, читателят се чувствува в новата страна опитен пътник.

На читателя е известна социалната страна в античността, че древногръцките държави са били или робовладелски демокрации, или тирании.

На съвременния читател може да изглеждат прекалено много храмовете, статуите, преувеличено значението на художниците и поетите. Трябва да се знае, че целият духовен живот на това време се въртял около изкуствата и поезията, и по-малко около философията. Елините не са могли да си представят своя живот, без да се любуват продължително и многократно на предмети на изкуството и да съзерцават прекрасни постройки. Нещо подобно виждаме в съвременна Япония: съзерцаване на камъни, на цветя, самовглъбено сливане с природата в чайните над лотосови езера, под шума на течащи води и звънтенето на бамбукови камбанки.

Още по-голямо значение за елина е имало съзерцаването на човешката красота и преди всичко на живи хора, а не само на статуи, картини и фрески. Твърде много време те посвещавали на атлетите си, на хетерите и танцьорките. Значението на художниците, хора, които въплъщават красотата, и на техните живи модели е било огромно и не е имало аналогия в по-късните времена и страни, с изключение на Индия през първото хилядолетие от нашата ера.

Трудно е да си представим броя на скулптурите в храмовете, галериите, по площадите и градините, без да говорим за богатите частни къщи. Във всяка декада, на века са изпъквали десетки художници, създали стотици произведения (например Лизип с неговите хиляда и петстотин скулптури, Праксител — с 600, Фидий — с 800). Общият брой на художествените произведения, предимно скулптури, натрупани за няколко века разцвет на елинското изкуство, е колосален. Незначителна част от това огромно художествено наследство е дошло до нас само чрез римски мраморни копия. Металните скулптури в по-късни времена са били претопени от невежи завоеватели в оръдия и снаряди. Например от толкова плодовития скулптор, какъвто е Лизип, до нас не е дошла нито една оригинална статуя, защото той е работил предимно с бронз. Тези особености в историята на елинското изкуство трябва да се имат пред вид при четенето на романа ми. Знаменитите храмове са били центрове на култа на едно или друго божество и едновременно един вид школи за религиозни вярвания с особени мистерии за възпитаване на поколения от жреци и жрици.

Читателите, добре запознати с географията, не трябва да се учудват на различията в географските описания в романа от съвременността. Четвърти и трети век преди н.е. са били период с много по-влажен климат. Цяла Азия изобщо не е била толкова суха, както сега. С това се обяснява отчасти, че са се водили сражения и са минавали в поход множество хора там, където сега няма вода и храна дори за един кавалерийски полк. Либийската пустиня е била богата с дивеч, а могъщите древни гори на Елада, Финикия, Кипър и Малоазиатското крайбрежие още не са били унищожени от изсичане, а по-късно пък опасани от безброй кози.

Аз съм убеден, че търговските и културни връзки в древността са много по-силни, отколкото ние си представяме по непълната историческа документация. Нашата беда е главно в лошото познаване на историческата география на Изтока, която едва сега започва да се открива от европейците. Всяко голямо археологично откритие донася неочаквано «задълбочаване» на културите и усложняване на търговските връзки между отдалечените и мъчно достъпни области на обитаваната суша — Ойкумене.