Патриша Корнуел
Аутопсия

1.

Беше петък, 6 юни, и в Ричмънд валеше дъжд.

Неспирният порой, започнал на разсъмване, беше унищожил цветовете на перуниките, оставяйки да стърчат само голите им стъбла, а паважът и тротоарите бяха застлани с листа. По улиците течаха потоци, а по игрищата и градинките се бяха образували езера. Докато заспивах, дъждът барабанеше по плочките на покрива, а когато нощта започна да се топи в мъглата на малките часове на съботната утрин, ми се присъни ужасен сън.

От другата страна на нашареното от дъжда стъкло се появи бяло, размито лице без човешки черти, като лицата на безформените кукли, покрити с дамски найлонов чорап. Прозорецът на спалнята ми бе тъмен, когато изведнъж в нея надникна лицето на някакъв зъл гений. Събудих се и вперих невиждащи очи в мрака. Чак когато телефонът иззвъня повторно, разбрах защо съм се събудила. Напипах слушалката от първия път.

— Доктор Скарпета?

— Да. — Протегнах ръка към лампата и я запалих. Беше 2,33 сутринта. Сърцето ми биеше толкова силно, че насмалко да изскочи.

— Обажда се Пит Марино. Имаме един случай на Бъркли Авеню пет хиляди шестстотин и две. Мисля, че трябва да дойдеш.

Жертвата се казвала Лори Питърсън. Бяла, на тридесет години. Мъжът намерил тялото й преди около половин час.

Нямаше нужда от повече подробности. В момента, когато вдигнах слушалката и познах гласа на сержант Марино, аз вече знаех. А може би знаех още когато телефонът иззвъня. Хората, които вярват във вампири, се страхуваха от пълнолунието. Бях започнала да се плаша от часовете между полунощ и три часа сутринта, когато петък се сменя със събота и градът е като мъртъв.

Обичайната процедура при смъртни случаи бе да се вика дежурният съдебен лекар. Но този случай не беше обичаен. След второто убийство бях дала инструкции да бъда извикана в случай на трето, колкото и да е часът. Марино никак не хареса идеята. Откакто бях назначена за главен лекар на щата Вирджиния преди по-малко от две години, той създаваше непрекъснати проблеми. Питах се дали беше женомразец, или мразеше само мен.

— Бъркли е в Бъркли Даунс, южната част — каза той снизходително. — Знаеш ли пътя?

Признавайки си, че не, набързо записах указанията му в бележника, който неизменно държах до телефона. Оставих слушалката и краката ми вече докосваха пода, когато усетих как адреналинът опна нервите ми като силно кафе. Къщата тънеше в тишина. Грабнах черната си медицинска чанта, протрита и охлузена след толкова години употреба.

Нощният въздух беше като хладка сауна. Нито един от прозорците на съседите ми не светеше. Изкарвайки тъмносиньото комби на заден ход, хвърлих поглед към лампата, която осветяваше терасата пред спалнята за гости, където спеше десетгодишната ми племенничка Люси. Започваше още един ден в живота на детето, който аз щях да пропусна. Бях я посрещнала на летището в сряда вечерта. Досега рядко се беше случвало да седнем да се храним заедно.

Нямаше никакво движение, докато не стигнах главната улица. След няколко минути вече летях по моста над река Джеймс. Пред мен стоповете бяха като рубини, а силуетът на града в огледалото ми изглеждаше призрачен. От двете страни се простираха долини от мрак, оградени от нанизи размазани точици светлина. Някъде там се разхожда един мъж, помислих си аз. Можеше да е всеки — ходи изправен, има покрив над главата си, има точно толкова пръсти на ръцете и краката, колкото всички други. Сигурно е бял и на възраст доста под моите четиридесет години. Един обикновен мъж според обичайните стандарти; вероятно не кара БМВ, нито пък предпочита скъпите барове и бутици по главната улица.

А можеше и да е точно такъв тип. Можеше да е всеки, а беше никой. Г-н Никой. Мъж, когото човек не би запомнил дори и след като се е возил двадесет етажа с него в асансьора.

Той се бе самопровъзгласил за зловещия властелин на града, бе обсебил мислите на хиляди хора, които никога не беше виждал. Бе обсебил и моите. Г-н Никой.

Убийствата бяха започнали преди два месеца, значи можеше неотдавна да е освободен от затвора или от психиатрията. Такова предложение имаше миналата седмица, но хипотезите постоянно се сменяха.

Моята хипотеза оставаше неизменна от самото начало. Бях дълбоко убедена, че той е отскоро в града, че преди това е вършил същото някъде другаде и че не е прекарал дори ден зад заключените врати на затвор или на някаква друга съдебна инстанция. Организираше всичко по съвършен начин, не беше аматьор и със сигурност не беше „смахнат“.

Два светофара ме деляха от пресечката вляво; следващата вдясно беше Бъркли.

Вече виждах, проблясването на сини и червени лампи на две пресечки от мен. Улицата пред Бъркли 5602 беше осветена като след голямо произшествие. Моторът на една линейка работеше с пълна сила; до нея бяха паркирани две полицейски коли без отличителни знаци и три от белите патрулни автомобили — лампите на всичките се въртяха като бесни. Току-що беше пристигнал екип журналисти от 12-и канал на телевизията. Тук-там по улицата светеха прозорци и няколко души по пижами и халати бяха наизлезли по терасите.

Паркирах зад журналистическата кола и видях как един оператор претича през улицата. С глава, сгушена в яката на шлифера си, аз забързах покрай тухлената стена, която водеше към външната врата. Винаги съм мразела да се гледам по вечерните новини. Откакто бяха започнали убийствата в Ричмънд, службата ми беше буквално залята от все едни и същи репортери, които прииждаха с все едни и същи безмилостни въпроси.

— Ако е масов убиец, доктор Скарпета, това не означава ли, че може да има още убийства?

Като че ли това искаха.

— Вярно ли е, че са намерили следи от ухапване върху тялото на последната жертва?

Не беше вярно, но нямаше начин да спечеля в тази игра. „Нямам какво да кажа“ — и те предполагаха, че е вярно. „Не“ — и в следващото издание пишеше: „Доктор Кей Скарпета отрича да са намерени следи от ухапване по телата на жертвите…“ И четейки вестника, на убиеца му хрумва нещо ново, както би хрумнало на всеки друг.

В последно време репортажите бяха станали особено цветисти, с подробности, от които настръхват косите. Те далеч надхвърляха полезното си предназначение — да служат като предупреждение към жителите на града. Жените, и особено тези, които живееха сами, направо се ужасяваха. През седмицата след третото убийство продажбата на пистолети и солидни ключалки с резета скочи с петдесет процента, а пък на Дружеството за защита на животните не му остана нито едно куче — факт, който също намери място на първите страници на вестниците. Вчера печално известната и много популярна полицейска репортерка Аби Търнбул, демонстрирайки обичайното си безочие, нахълта в кабинета ми, размахвайки Закона за свобода на информацията под носа на моите подчинени, и се опита безшумно да получи копие на документите от аутопсията.

В Ричмънд, стар град във Вирджиния с двеста и двадесет хилядно население, обявен миналата година от ФБР за втория град в Съединените щати по брой на убийства на глава от населението, криминалните репортери пишеха агресивно. Не беше необичайно патологоанатоми от Британската общност да прекарват по цял месец в моя отдел, за да научат нещо повече за огнестрелните рани. Не беше необичайно амбициозни ченгета като Пит Марино да зарежат безумието на градове като Ню Йорк или Чикаго само за да открият, че положението в Ричмънд е още по-отчайващо.

Необичайни бяха тези сексуални убийства. Обикновеният човек трудно би се развълнувал от семейни трагедии или разпри между наркомани, завършващи с куршум, или от трупа на някой пияница, намушкан заради бутилка долнокачествено уиски. Но убитите жени — това бяха колежките от съседното бюро, приятелките, които каниш на разходка по магазините или пък на чашка вкъщи, познатите, с които си приказваш, когато отиващ на гости, хората, зад които се редиш на касата в магазина. Те бяха нечии съседки, нечии сестри, нечии дъщери, нечии любими. Те спяха в собствените си домове, в собствените си легла, докато г-н Никой се промъкваше през някой прозорец.

Двама мъже в униформа стояха от двете страни на външната врата, която зееше отворена и беше преградена с жълта лента с надпис: МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ — МОЛЯ, НЕ ВЛИЗАЙТЕ!

— Докторке! — Това момче в синя униформа, което отстъпи на най-горното стъпало и повдигна лентата, за да се промуша под нея, спокойно можеше да ми е син.

Всекидневната светеше от чистота и беше приятно обзаведена в топли пастелнорозови тонове. В ъгъла имаше красив шкаф от черешово дърво, в който бяха поставени малък телевизор и уредба за компакт диск. Близо до него се виждаше цигулка, облегната на пюпитър с ноти. Под прозорец с дръпнати пердета, който гледаше към градината отпред, имаше диван, а пред него стъклена маса, отрупана със списания. Между тях личаха „Сайънтифик Америкън“ и „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисън“. Китайско килимче, изобразяващо роза на кремав фон, отделяше масата от библиотека от орехово дърво. Два от рафтовете бяха пълни е томове и учебници по медицина.