Робърт Грейвс
Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Аз, Клавдий

За латинския текст на сибилинските стихове, цитирани в първата глава. Изказвам благодарност на мистър А.К.Смит. Тази тук е първата им публикация.

Punica centenos durabit poena per annos:
Res Romana viro parebit caesariato:
Calvus caesarie dominus dominabitur urbi:
Omnibus flle viris mulier mas ille puellis:
Rex equitabit equo bifidis equus unguibus ibit:
Filius imbelli fictus mactaverit ictu.
Imperium hinc alter ficto patre caesariato
Caesariae crinitus habet, qui marmore Romae
Mutabit lateres. Non visis vinciet Urbem
Compedibus. Fictae secreto coniugis astu
Occidet ut fictus bona filius occupet heres.
Tertius hinc sumet ficto patre caesariato
Calvus caesarie regnum cui sanguine limus.
Commixtus. Victrix penes ilium et victa vicissim
Roma erit. Ille instar gladii pulvinar habebit,
Filius et fictus regni potietur iniqui.
Quartus habet solium ficto patre caesariato
Calvus caesarie invenis. cui Roma ministrae est.
Feta veneficiis Urbs impia serviet uni.
Quo puer ibat equo vectus calcatus eodem
Se iuvenem ferro cecidisse fatetur equino
Caesariatus ad hoc quintus numerabitur hirtus
Caesarie, toti genti contemptus avitae.
Imbeeillus iners, aestivas addere Romae
Aptus aquas populo frumenta hiemalia praebet.
Ille tamen fictae secreto coniugis astu
Occidet ut fictus bona filius occupet heres.
Sextus habet regnum ficto parte caesariato.
Flamma pavor citharoedus eunt tria monstra per urbem.
Sanguine dextra rubet materno. Septimus heres
Nemo erit, at sexti busto cruor ibit ab imo.

Р. Грейвз

Гелмтън,

Бриксъм, 1941 г.

…Една история, изопачавана по всякакъв начин, и то не само от онези, които са живели тогава, но тъй също и в по-сетнешни времена: защото истина е, че всички велики дела са обвити в съмнение и неяснота; докато едни са готови да приемат за неоспорими факти най-невероятните слухове, други пък превръщат фактите в измамни лъжи; а сетне и едното, и другото бива преувеличавано от потомството.

Тацит

(обратно)

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

„Златицата“, споменавана тук като обикновената разменна единица, е латинската „aureus“, монета, равна на 100 сестерции или на двадесет и пет сребърни денарии (сребърни монети); това е приблизителната стойност, каквато имаха една лира стерлинга или пет щатски долара преди Първата световна война. „Милята“ е римската миля от хиляда стъпки. За по-голямо улеснение датите в полето на страницата са дадени според християнското летоброене: гръцкото, употребявано от Клавдий, е започвало да бележи годините от Първата олимпиада, която се е състояла през 776 година пр.н.е. Пак за по-голямо улеснение географските имена са дадени така, както са по-известни: напр. „Франция“ вместо „Задалпийска Галия“, тъй като Франция заема сега приблизително същата географска област и защото ще бъде нелогично градове като Ним, Булон и Лион да се наричат със съвременните им имена — малцина биха ги познали по старинните им названия, — а да се поставят в Галия Трансалпина или както са я наричали гърците, Галатия. (Гръцките географски названия са твърде неясни: за тях Германия е била „страната на келтите“.) По същата причина са използувани и най-познатите форми за личните имена — „Ливий“ — за Титус Ливиус, „Цимбелин“ за Кинобелинус, „Марк Антоний“ за Маркус Антониус.

Понякога се затруднявах да намеря подходящи названия на някои военни, правни и други технически термини. За пример ще взема думата „assegai“. Летецът Т. Шоу (комуто тук искам да поблагодаря за внимателното изчитане на този ръкопис) изрази несъгласие, загдето съм употребил думата като равнозначна на романската „framea“ или „pilum“. Той ми предложи „копие“. Но аз не приех това предложение със същата готовност, с която приех някои от другите, защото „копие“ ми трябваше за „pilum“, обичайното метателно оръжие на римските пехотинци, освен туй „асъгаи“ ми звучи и по-първобитно. Думата се употребява в английския език вече повече от 300 години и доби нова сила през деветнадесетия век, при войните със зулусите. Дългата, завършваща е желязно острие framea се е използва според Тацит за мятане и за мушкане; както и онова асъгаи на воините-зулу, от които германците от времето на Клавдий не са се различавали кой знае колко. Ако приемем твърденията на Тацит — първо, за лекотата, с която се е действувало с тази framea отблизо, както и за трудното боравене с нея в гористи местности, то трябва да предположим, че и германците са постъпвали подобно зулусите — счупвали дългата й дръжка, когато влизали в ръкопашен бой. Но до това се е стигало рядко, защото германците са предпочитали тактиката на светкавично нападение и бързо оттегляне в сблъсъците си с по-добре въоръжените римски пехотинци.

Светоний в книгата си „Дванадесетте цезари“ казва за Клавдиевите истории, че били написани по-скоро глупаво, отколкото недодялано. Ала ако някои пасажи от тази тук творба са написани не само глупаво, но и недодялано — с лошо построени изречения и неуместно вмъкнати отклонения, — това не ще се дължи на стремежа ми да наподобявам литературния стил на Клавдий, познат ни от оцелелите части на латинската реч за избирателните права на едуите. Речта наистина гъмжи от тромави изречения, но тя по всяка вероятност е буквална разшифровка от официалния стенографски запис на точните думи на Клавдий към Сената — реч на един изморен човек, опитващ се старателно да скалъпи изреченията си по грубо нахвърлени бележки. „Аз, Клавдий“ е написана на говорим език, защото гръцкият в действителност е език по-податлив за жив разговор, отколкото латинският. Откритото неотдавна писмо на Клавдий до александрийците, написано на гръцки — което вероятно е било обработено и от някой императорски секретар, — се чете много по-гладко, отколкото едуинската реч.

За поправките в областта на класиката изказвам благодарност на мис Еърлис Робъртс, а за подобренията в литературния ми стил — на мис Лоура Райдинг.

1934

Р. Г.

(обратно)

Глава 1

Аз, Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик и Тоя и Оня и Еди-кой си (тъй като не смятам да ви отегчавам отсега с всичките си титли), който бях някога — всъщност до неотдавна — познат на приятелите и роднините и близките си като „Клавдий идиота“, или „Оня Клавдий“, или „Клавдий пелтека“, или „Кла-Кла-Клавдий“ и най-вече като „бедния чичо Клавдий“, сега сядам да пиша странната история на моя живот; ще започна с най-ранното си детство и ще продължа година по година, докато стигна до мига на съдбоносната промяна, когато преди около осем лета, вече петдесет и една годишен, изведнъж се озовах оплетен в мрежата на — да я наречем — „щастливата беда“, от чиито нишки не успях да се измъкна. (41 г. от н.е.)

Тази не е първата ми книга, не; всъщност литературата и по-точно писането на история, която като младеж изучавах тук в Рим при най-добрите тогавашни учители, си беше, до настъпването на промяната, мое единствено занимание и увлечение в продължение на повече от тридесет и пет години. Затуй нека читателите не се дивят на обиграния ми стил: наистина сам Клавдий пише тази книга, не неговият секретар, нито пък някой от ония официални историци, на които обществениците обикновено доверяват спомените си с надеждата, че изящният стил ще може да придаде смисъл на безсмислието, а пък ласкателствата ще забулят пороците. В настоящото писание, кълна се в боговете, аз сам ще съм си секретар и свой официален летописец: пиша със собствената си ръка, а каква полза може да извлече човек, който ласкае сам себе си? Нека добавя, че това не е и първата история на живота ми, която съм писал. Някога съставих друга една в осем книги за градския архив. Беше скучна работа, в която почти нищо не вложих, защото я писах като обществено задължение. Да си призная, докато я съчинявах — преди около две години, — бях много зает с други неща. По-голямата част от първите четири книги издиктувах на един мой секретар грък и му поръчах да не променя нищо, докато я пише (освен където се налага — заради ритъма на изреченията или за да се избягнат противоречията, или пък повторенията). Но не искам да крия, че почти цялата втора част на творбата и дори някои глави от първата бяха съчинени от същия този човек, Полибий (когото аз сам, докато беше млад роб, нарекох с името на известния историк), по материали, дадени му от мен. А той пък тъй точно съумя да нагоди стила си към моя, че след като я свърши, никой не можеше да различи кое е мое и кое — негово.

Скучна книга беше, пак повтарям. Нямах правото да критикувам император Август, който е вуйчо на майка ми, нито пък неговата трета и последна съпруга Ливия Августа, която ми е баба, защото и двамата бяха официално обожествени, а пък аз, в качеството си на жрец, съм свързан с техните култове; и макар че бих могъл много остро да порицая двете недостойни предшественици на Ливия Августа, спря ме чувството за приличие. Несправедливо щеше да е да оправдавам Ливия, а и самия Август, що се отнася до подчинението му пред тази забележителна и — нека веднага кажа — ужасна жена, а да разказвам истината за другите две, чиято памет не е закриляна, както техните, от религиозен страх.