АНГЕЛ С ЧАСОВНИКОВ МЕХАНИЗЪМ

Касандра Клеър




Книга първа

от поредицата

АДСКИ УСТРОЙСТВА


Нова завладяваща история за ловците на сенки, но не в съвременен Ню

Йорк, а в потайния свят на викторианска Англия.


Магията е опасна.... но любовта

може да бъде още по-опасна.


Шестнайсетгодишната Тереза Грей пристига от слънчев Ню Йорк в

дъждовния, мрачен Лондон, за да види своя брат Нат, но вместо това

попада в плен на Сестрите на мрака и се озовава в свят на тъмна магия и

смъртоносни интриги. Над нея се надига зловещата сянка на загадъчен

мъж, наричан Магистъра, а тя е неговият ключ към световно господство.

Единствената й надежда за спасение е в Ловците на сенки —

смъртоносните воини, закрилящи човечеството от силите на мрака. Те

обаче също крият свои тайни, а срещу тях се надига армия, която не идва

нито от Рая, нито от Ада...


Действието в АДСКИ УСТРОЙСТВА

предшества събитията от

РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ


Солчица пада в реката, която се надига,

потъмнява до цвета на морето,

подува се, позеленява.

Над бреговете й въртят се зъбци, колелета

от чудовищни машини, които тракат и въртят се,

а скритият дух потъва надълбоко,

шепнейки за стари тайни.

Всеки зъбец има зъбки,

а всяко колело върти се, докле ръцете человешки

крадат водата от реката и правят я на пара

за да тръгне машината, движена от силата

на тази кражба.

Ала вълната бавно се надига,

механизмът разрушава, спиците ръждясва.

А долу по бреговете, железните коруби

потъват подир своите котви

със звън като камбана.

И остава само гладката

повърхност на водата.


Елка Клоук, „Песен за река Темза"


Пролог

Лондон. Април 1878 година.

Демонът избухна в кървав фонтан.

Уилям Херондейл измъкна рязко кинжала, който все още държеше,

ала твърде късно. Лепкавата киселинна кръв на демона започна да

разяжда блестящото острие. Той изруга и хвърли оръжието настрана. То

падна в една кална локва и се разложи в нея, сякаш бе разтворимо. Самият

демон, разбира се, вече бе изчезнал — потънал обратно в адското

измерение, от което бе изпълзял, макар и не преди да успее да навреди.

— Джем! — извика Уил и се обърна — Къде си? Видя ли това? Видях

му сметката с един удар. Не е зле, а?

Ала никой не отвърна на Уил. До преди миг спътникът му стоеше зад

него в мъгливата, криволичеща уличка, пазейки гърба му, но сега бе сам

сред сенките. Намръщи се. Бе му скучно да показва уменията си, ако Джем

не бе наоколо да ги види. Погледна зад гърба си, към посоката, в която

улицата се стесняваше в проход и достигаше мрачните води на Темза в

далечината. През пролуката Уил можеше да види тъмните силуети на

хвърлилите котва в пристанището кораби, издигащи безлистна гора от

мачти. Джем не бе там, може би се бе върнал обратно по улица "Нароу".

Уил сви рамене и се върна по пътя, от който бе дошъл.

Улица "Нароу" пресичаше Лаймхаус* между доковете и

претъпканите бедняшки квартали, простиращи се на запад от

Уайтчапъл**.

* Част от Лондон. — Бел. прев.

** Квартал в Лондон, арена на действието в истории за Джак

Изкормвача и Шерлок Холмс. — Бел. прев.

Улицата бе тясна, както предполагаше името й*, обкръжена от

складове и наклонени дървени сгради. В момента бе пуста, като дори

пияниците, които се клатушкаха по пътя към домовете си, слизайки

надолу от Грейпс, си бяха намерили друго място, където да се търкулнат

за през нощта. Уил харесваше Лаймхаус, допадаше му усещането да е на

края на света, там, където корабите всеки ден тръгват по пътя си към

невъобразимо далечни пристанища. Това бе и любимото място на

моряците, пълно с бордеи и кръчми, в които можеше да поиграеш хазарт

или да си намериш опиум. Бе лесно да се потопиш в такова място. Той

дори харесваше миризмата му, на пушек, на такелажи и смола, на

екзотични подправки, примесени с речния дъх на Темза.

* Narrow (англ.) — тесен. — Бел. прев.

Той погледна нагоре и надолу по празната улица, след това потърка

лице с ръкава си в опит да премахне кръвта, която щипеше и изгаряше

кожата му. Платът позеленя и потъмня. Бе получил и лоша драскотина на

ръката си. Целебна руна не би му навредила. Най-добре — направена от

Шарлот. Тя бе много добра в рисуването на иратце.

Една фигура се отдели от сенките и тръгна към Уил. Той понечи да я

приближи, но след това спря. Това не бе Джем, а обикновен полицай

мундан, с каскет като камбана, тежко палто и объркано изражение.

Гледаше към Уил или по-скоро през Уил. Колкото и да бе свикнал с

илюзиите, за Уил винаги бе странно да го гледат все едно го няма. Едва се

сдържа да не открадне палката на полицая, докато наблюдаваше как онзи

снове насам-натам, чудейки се къде е изчезнал. Във всички предишни

случаи, когато бе правил това, Джем всякога го бе смъмрял, и макар Уил да

не разбираше причините за възраженията му, не желаеше да го ядосва.

Полицаят сви рамене, премигна и мина покрай Уил, докато клатеше

глава и си мърмореше нещо под носа за това, как трябва да спре алкохола,

преди наистина да започне да вижда разни неща. Уил го остави да се

отдалечи, след което извика:

— Джеймс Карстерс? Джем? Къде си, предателско копеле такова?

Този път един далечен глас му отвърна.

— Тук съм. Последвай магическата светлина.

Уил тръгна в посоката, от която бе долетял гласът на Джем. Той

сякаш идваше от тъмнината между два склада, където проблясваше слабо

сияние, подобно на премигващите светлинки, греещи над мочурищата.

— Чу ли какво ти казах преди малко? Демонът шакс си

въобразяваше, че може да ме докопа с противните си, огромни щипци, но

аз го притиснах в един ъгъл...

— Да, чух те.

Младежът, който се появи в края на уличката, изглеждаше блед на

светлината, мъждукаща от уличната лампа — дори по-блед от

обикновено, което си бе постижение. Бе гологлав, а това от своя страна

веднага привличаше вниманието към косата му, която имаше странен

сребрист цвят, като на току-що излят шилинг. Очите му бяха със същия

цвят, а леко косото им разположение върху деликатното му, ъгловато

лице, бе единственото, издаващо произхода му.

По бялата му риза имаше тъмни петна, а ръцете му бяха лепкави от

кръв.

Уил се напрегна.

— Кървиш. Какво се случи?

Джем махна с ръка.

— Кръвта не е моя — отвърна той и обърна глава към алеята зад

гърба си, — а нейна.

Уил погледна зад приятеля си, към по-гъстите сенки на улицата. В

далечния й ъгъл лежеше сгърчена фигура, сянка в мрака, но когато Уил се

взря по-внимателно, различи очертанията на бледа ръка и кичур руса

коса. — Мъртва жена? — попита Уил. — Мунданка?

— Всъщност момиче. На не повече от четиринайсет.

Като чу това, Уил започна да ругае с неподозирана вещина. Джем

търпеливо го изчака да свърши.

— Трябва да е станало преди малко — каза накрая Уил. — Този

отвратителен демон...

— Точно това е странното. Не мисля, че е дело на демона — намръщи

се Джем, — шакс са паразити. Демонът щеше да иска да завлече жертвата

до леговището си, за да снесе яйцата си в плътта й, докато е още жива. Ала

това момиче е било намушкано няколко пъти. И не мисля, че е станало тук.

Просто няма достатъчно кръв на улицата. Била е нападната другаде и е

успяла да се довлече дотук, след което е умряла от раните си.

Уил сви устни.

— Но демонът...

— Казвам ти, не е бил демонът. Мисля, че шакс я е преследвал, но

заради нещо друго. Или някой друг.

— Шакс имат силно обоняние — рече Уил. — Чувал съм за

магьосници, които ги използват, за да надушват жертвите им. А и това

същество сякаш се движеше с някаква цел.

Той погледна отвъд Джем, към нещастната малка фигурка, сгърчена

в края на улицата.

— Не си открил оръжието, или...

— Ето го — извади Джем от якето си нож, завит в бял плат.

— Трябва да е мизерикорд* или ловен кинжал. Забележи колко е

тънко острието.

* Мизерикорд — кинжал, използван в средните векове. Наричан

"кинжал на милостта" заради предназначението си, а именно убиването

на смъртноранени рицари, които не могат да бъдат спасени. Известен с

изключително тънкото си острие, което прониква през всякакви доспехи.

— Бел. прев.

Уил взе ножа. Острието наистина бе тънко, а дръжката му бе

направена от полирана кост. И тя, и острието, бяха изцапани със засъхнала

кръв. Той се намръщи и започна да чисти ножа с грубия плат на ръкава си,

докато символът, издълбан в дръжката, не стана видим — две змии, всяка

от които бе захапала опашката на другата, оформяйки съвършен кръг.

Уроборос* — рече Джем и се наведе така, че да вижда ножа — при

това двоен. Какво мислиш, че означава това?

* Древен символ, представляващ змия, захапала опашката си.

Символизира вечният кръговрат и значението му е сходно с това на

птицата феникс. — Бел. прев.

— Краят на света — отвърна Уил, все още взиращ се в кинжала,

докато устата му се разтегли в слаба усмивка — и началото.