Айн Ранд
Атлас изправи рамене
Трета част: А е А

Глава XXI
Атлантида

Когато отвори очи, тя видя слънчева светлина, зелени листа и лицето на един мъж. Помисли си: знам го това. А то беше светът такъв, който бе очаквала да види на шестнадесет — и ето че сега се бе озовала в него, — а той бе толкова обикновен, толкова неизумителен, че онова, което почувства, бе като благослов, изречен над Всемира, ала съдържащ само три слова: ама разбира се.

Погледна нагоре към лицето на мъжа, коленичил до нея, и разбра, че именно за това бе копняла през всичките тези години. И би дала живота си за него: едно лице, върху което болката, страхът и вината не бяха оставили никакви следи. Формата на устата му издаваше гордост, но и нещо друго: този мъж сякаш се гордееше с това, че е горд. Ъгловатите, изсечени скули й навяваха усещането за надменност и жлъч, и макар нито едно от тези качества да не бе изписано по него, лицето сякаш изразяваше техния краен сбор: спокойна увереност и решимост, както и безпощадна невинност, която не диреше прошка, но и никога не би я дала. Това бе лице, което нямаше какво да крие, но и от какво да бяга, лице, което не се страхуваше да бъде видяно, но и да вижда, затова и първото, което видя, бе напрегнатият, пронизващ поглед; този мъж гледаше така, сякаш зрението бе неговото любимо сечиво, а боравенето с него — едно безкрайно вълнуващо приключение, сякаш очите му придаваха най-висша стойност на самия него — заради способността му да вижда, но и на света, защото е място, което тъй страстно жадува да бъде видяно. За миг й се стори, че е в присъствието на същество, което представлява самата чиста съвест — и все пак никога преди не беше усещала така друго мъжко тяло. Леката тъкан на ризата му по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше структурата на фигурата му, кожата му беше загоряла от слънцето, а тялото му беше здраво, слабо, издръжливо и силно — прецизно оформено, като излято от метал, но от някакъв матов метал с меки отблясъци, като сплав от алуминий и мед. Цветът на кожата му се преливаше с кестенявото на косата му, а небрежните кичури имаха кафяво-златист оттенък на светлината на слънцето, докато очите му допълваха гамата, сякаш част от отливката беше останала чиста и сияеше остро: очите му бяха дълбоки, тъмнозелени — като светлина, отразена от метал.

Той гледаше надолу към нея с едва забележима следа от усмивка — не я откриваше с поглед, а я съзерцаваше като нещо познато, — сякаш и той виждаше отдавна очакваното и неподлежащото на съмнение. Това е моят свят, мислеше си тя, такива трябва да бъдат хората и така трябва да се отнасят към съществуването си, и всичко останало, всички години на грозни битки, са просто нечия безсмислена шега. Тя му се усмихна съучастнически, с облекчение, със свободна, лъчиста насмешка към всички онези неща, които никога повече нямаше да се налага да счита за важни. Той се усмихна в отговор, усмивката му беше като нейната, сякаш усещаше същото, което изпитваше и тя, и разбираше какво има предвид.

— Никога не е трябвало да приемаме нищо на сериозно, нали? — прошепна тя.

— Не.

И тогава, когато съзнанието й се възвърна напълно, тя осъзна, че този мъж е абсолютно непознат. Опита се да се отдръпне от него, но успя само леко да помръдне глава на тревата, която усещаше под косата си. Опита се да се изправи. Взрив от болка по гърба й я прикова отново на земята.

— Не мърдайте, госпожице Тагарт. Ранена сте.

— Познавате ли ме? — гласът й беше хладен и твърд.

— Познавам ви от много години.

— А аз познавам ли ви?

— Да, така мисля.

— Как се казвате?

— Джон Голт.

Тя го погледна, без да мърда.

— Защо се боите? — попита той.

— Защото го вярвам.

Той се усмихна, сякаш долови пълното признание за значението, което тя придаваше на името му — усмивката беше на противник, приемащ предизвикателството — и на възрастен, който се развеселява от самозаблудата на дете.

Тя се чувстваше така, сякаш се връща в съзнание след катастрофа, разбила много повече от един самолет. Сега не можеше да събере парчетата, не можеше да си спомни нещата, които знаеше за това име, знаеше само, че зад него стои тъмен вакуум, който бавно трябваше да запълни. Не можеше да го направи сега, присъствието на този човек беше твърде ослепително, като прожектор, който не й позволяваше да различи формите, разпръснати в мрака наоколо.

— Вас ли преследвах? — попита тя.

— Да.

Тя се огледа бавно наоколо. Лежеше на тревата на една поляна в подножието на гранитен хълм, който се издигаше на стотици футове височина в синьото небе. На другия край на полето няколко канари, борове и блестящите листа на брезите криеха пространството, което се простираше до далечната стена на околните планини. Самолетът й не беше разбит — беше там, на няколко фута, кацнал по корем в тревата. Не се виждаше друг самолет, нито сгради, никакъв знак за човешко присъствие.

— Каква е тази долина? — попита тя.

Той се усмихна:

— Терминалът на „Тагарт“.

— Какво искате да кажете?

— Ще видите.

Неясен импулс, подобен на мускулен спазъм, я накара да провери колко сила й е останала. Можеше да движи ръцете и краката си, можеше да повдига главата си, усещаше пробождаща болка, като си поемеше дълбоко дъх, виждаше тънка струйка кръв да тече по чорапа й.

— Може ли човек да излезе от това място? — попита тя.

Гласът му звучеше сериозно, но блясъкът на метално-зелените очи беше усмивка:

— В момента — не. След време — да.

Тя понечи да се изправи. Той се наведе да я повдигне, но тя събра всичките си сили във внезапен, ловък подскок и се измъкна от хватката му, борейки се да стане.

— Мисля, че мога… — започна тя и рухна върху него в същия момент, когато краката й се опряха о земята и взрив от болка избухна в глезена й, който не можеше да я удържи. Той я вдигна на ръце и се усмихна.

— Не, не можете, госпожице Тагарт — каза той и тръгна през поляната. Тя лежеше неподвижно, беше го обгърнала с ръце, главата й беше на рамото му, и си мислеше: само за няколко мига, докато трае това, мога да се отпусна напълно, да забравя всичко и да си позволя да се отдам на чувствата… Кога беше изпитвала това преди, чудеше се, някога беше имало такъв миг, в който тези думи се бяха появявали в съзнанието й, но сега не можеше да си го спомни. Някога беше познала това чувство на сигурност, на нещо окончателно, достигнато, което не може да бъде поставяно под въпрос. Но за нея беше нещо ново да се чувства защитена и да може да приеме защитата, да се отпусне — точно така, защото точно това специално чувство на безопасност не беше защита от бъдещето, а от миналото, не беше защита, която спестява битката, а която я спечелва, не беше защита заради слабостта й, а заради силата… Усещайки необичайната сила на натиска на ръцете му върху тялото си, златистите и ръждивите кичури на косата му, сенките на клепките по кожата на лицето му само на няколко инча от нейното, тя се чудеше смътно: защитена, но от какво? Тъкмо той беше врагът… нали? Защо? Не знаеше, не можеше да мисли за това сега. Беше й необходимо усилие да си спомни, че преди няколко часа имаше цел и мотив. Насили се да си ги припомни.

— Знаехте ли, че ви следвам? — попита тя.

— Не.

— Къде е вашият самолет?

— На пистата.

— Къде е пистата?

— На другия край на долината.

— Нямаше летище в долината, когато гледах надолу. Нямаше дори ливада. Как се е появило там?

Той погледна небето.

— Гледайте внимателно. Виждате ли нещо там горе?

Тя отпусна глава назад, погледна право в небето, но не видя нищо, освен мирната синева на утрото. След малко различи няколко неясни ивици трептящ в светлината въздух.

— Топлинни вълни — каза тя.

— Пречупващи лъчи — отговори той. — Дъното на долината, което сте видяла, е планински връх, висок осем хиляди фута, на пет мили оттук.

— То… какво?

— Планински връх, който никой летец не би избрал за приземяване. Онова, което сте видяла, е негово отражение, проектирано върху тази долина.

— Как?

— По същия метод, като мираж в пустинята: изображение, пречупено от слой горещ въздух.

— Как?

— С екран от лъчи, изчислени срещу всичко — всичко с изключение на кураж като вашия.

— Какво искате да кажете?

— Никога не съм мислил, че който и да е самолет ще рискува да се спусне на седемстотин фута от земята. Ударихте се в лъчевия екран. Някои от лъчите са такива, че гасят електромагнитните двигатели. Е, това е вторият път, когато ме побеждавате: никога преди не са успявали да ме проследят.

— Защо поддържате този екран?

— Защото това място е частна собственост и целта е да остане такава.