Загрузка...

Айн Ранд
Атлас изправи рамене
Втора част: Дали-или

Глава XI
Човекът, чието място беше на земята

Доктор Робърт Стедлър крачеше из кабинета си. Щеше му се да не усеща студа. Пролетта беше закъсняла. Оттатък прозореца мъртвата сивота на хълмовете беше като размазано петно — мръснобялото на небето сякаш се сливаше с оловносивото на реката. От време на време някой далечен склон проблясваше в сребристожълто, почти в зелено, сетне изчезваше. Облаците се разкъсваха, колкото да пропуснат някой слънчев лъч, сетне отново се сливаха. В кабинета не е студено, мислеше си доктор Стедлър, именно гледката го кара да настръхва от студ.

Днес не беше студено, но студът беше в костите му — натрупан през зимните месеци, когато се беше налагало да се отвлича от работата си, защото усещаше недостатъчното отопление, докато хората говореха за пестене на гориво. Беше нелепо, си помисли, тази разрастваща се намеса, би могло да се каже посегателство, на природните бедствия върху човешките дела — никога преди това не беше имало значение. Ако зимата се случеше твърде сурова или порой отнесеше част от железопътен коловоз — не се налагаше човек да яде две седмици зеленчукови консерви; ако гръмотевична буря поразеше някоя електроцентрала, това не значеше, че една институция като Държавния научен институт ще бъде без ток пет дни. Пет дни застой тази зима, мислеше си той, със спрени лабораторни двигатели и безвъзвратно изгубени часове, при условие, че персоналът му работеше по въпроси, които засягаха най-дълбоките тайни на Вселената. Той ядосано се извърна от прозореца — но спря и отново се обърна към него. Не искаше да вижда книгата, която лежеше на бюрото му.

Искаше му се доктор Ферис да дойде. Погледна часовника си. Доктор Ферис закъсняваше, нещо невиждано, при това за среща с него — доктор Флойд Ферис, слугата на науката, който винаги се беше изправял пред него по начин, който внушаваше почти извинение, че има само една шапка, която да свали.

Времето беше ужасно за май, мислеше си той, докато гледаше надолу към реката — със сигурност именно времето го караше да се чувства така, не книгата. Беше сложил книгата на възможно най-видимо място на бюрото си, когато беше забелязал, че неохотата, с която я поглеждаше, беше повече от обикновена погнуса, че съдържа елемент на емоция, която никога не може да си признае. Каза си, че е станал от бюрото не защото книгата лежеше там, а просто защото беше поискал да се раздвижи, понеже му е студено. Крачеше из стаята, хванат в капан между бюрото и прозореца. Щеше да изхвърли книгата в кошчето, където й е мястото, мислеше си, веднага щом говори с доктор Ферис.

Той гледаше петното от зеленина и слънчева светлина на далечния хълм — обещание за пролет в един свят, който изглеждаше сякаш в него никога повече няма да има нито трева, нито пъпки. Той се усмихна с нетърпение, и когато петното изчезна, го прободе унижение заради собственото му нетърпение, заради отчаяния начин, по който искаше да го задържи. Напомни му за онова интервю с известен романист миналата зима. Романистът беше дошъл от Европа, за да напише статия за него, а той, който винаги беше ненавиждал интервютата, говори с желание, нашироко, твърде нашироко, виждайки обещание за интелигентност в очите на писателя, изпитвайки безпричинна, отчаяна нужда да бъде разбран. Статията представляваше сбор от изречения, които го обсипваха с прекомерни похвали и изопачаваха всяка мисъл, която беше изказал. Когато затваряше списанието, чувстваше същото, което беше почувствал и сега при изчезването на слънчевия лъч.

Добре, мислеше си, извръщайки се от прозореца, беше готов да признае, че пристъпите на самота бяха започнали да го нападат от време на време, но това беше самота, на която имаше право, това беше глад за ответ от някой жив, мислещ ум. Беше толкова уморен от всички тези хора, мислеше си с презрителна горчивина, изследвам тайните на космоса, а те не могат да проумеят какво е една гръмотевична буря.

Присви устни и това му подейства като шамар, който му забраняваше да продължи този ред на мисли. Гледаше книгата на бюрото си. Луксозната й корица беше нова и крещяща, беше публикувана преди две седмици. Но аз нямах нищо общо с нея! — изкрещя той на себе си, а викът му се изгуби сред безмилостна тишина; нищо не му отговори, нямаше ехо на прошка. Заглавието на корицата беше „Защо мислите, че мислите?“.

В него самия нямаше никакъв звук, като в съдебна зала — нямаше милост, нямаше глас на защита — нищо, освен параграфите, които страхотната му памет беше отпечатала в съзнанието му: „Мисълта е примитивно суеверие. Разумът е ирационална идея. Детинската представа, че сме в състояние да мислим, е била най-скъпата грешка на човечеството“.

„Това, което си мислите, че мислите, е илюзия, създадена от вашите жлези, вашите емоции и, според последните анализи, от съдържанието на стомаха ви.“

„Онова сиво нещо, с което толкова се гордеете, е като огледало в лунапарк, което отразява единствено изкривените сигнали от една реалност, която завинаги ще остане недостъпна.“

„Колкото по-сигурни се чувствате в рационалните си заключения, толкова по-сигурно е, че грешите. Тъй като вашият мозък е инструмент, който изкривява, колкото по-активен е мозъкът, толкова по-голямо е изкривяването.“

„Интелектуалните великани, на които се възхищавате толкова много, някога са ви научили, че земята е плоска и че атомът е най-малката частица материя. Цялата история на науката е поредица от взривени заблуди, а не от достижения.“

„Колкото повече научаваме, толкова повече знаем, че не знаем нищо.“

„Само най-тъпият невежа може още да се придържа към старомодното схващане, че ако видиш — трябва да повярваш. Онова, което виждаш, е първото, на което не бива да вярваш.“

„Един учен знае, че камъкът изобщо не е камък. Всъщност той е идентичен с пухената възглавница. И двете са просто облаци, формирани от едни и същи вихрещи се частици. Но, ще кажете, нали не можете да използвате камък за възглавница? Това по-скоро доказва вашата безпомощност пред лицето на истинската реалност.“

„Последните научни открития, като невероятните достижения на доктор Робърт Стедлър, демонстрираха окончателно, че нашият разум не е в състояние да се справи с природата на Вселената. Тези открития доведоха учените до противоречия, които са невъзможни според човешкия разум, но които въпреки това съществуват в реалността. Ако още не сте го чули, скъпи мои старомодни приятели, доказано е: рационалното е безумие.“

„Не очаквайте последователност. Всичко е противоречие на всичко друго. Съществуват единствено противоречия.“

„Не търсете така наречения здрав смисъл. Да се търси смисъл е белег на безсмислие. Природата няма смисъл. Нищо няма смисъл. Единствените кръстоносци на смисъла са прилежната стара слугиня, която не може да си намери приятел, и старомодният магазинер, който мисли, че Вселената е точно толкова проста колкото скромния му, подреден инвентар и любимия му касов апарат.“

„Нека строшим веригите на предразсъдъка, наречен логика. Нима един силогизъм ще ни спре?“

„Значи мислите, че сте сигурни в мненията си? Не можете да сте сигурни в нищо. Ще застрашите ли хармонията във вашата общност, добрите отношения със съседите си, положението си, репутацията си, доброто си име и финансовата си сигурност в името на една илюзия? В името на миража да мислите, че мислите? Ще се подложите на рискове и ще предизвиквате съдбата, в несигурно време като нашето, противопоставяйки се на съществуващия социален ред, в името на тези ваши въображаеми понятия, които наричате свои убеждения? Казвате, че сте сигурни в правотата си? Никой не е прав и никога не може да бъде. Чувствате, че светът около вас греши? Няма как да знаете. Всички е погрешно в човешките очи — така че защо да се борите с него? Не спорете. Приемете. Нагодете се. Подчинете се“.

Книгата беше написана от доктор Флойд Ферис и публикувана от Държавния научен институт.

— Аз нямам нищо общо с това! — каза доктор Робърт Стедлър. Той стоеше неподвижно до бюрото си, чувствайки се неловко, сякаш е пропуснал някакъв такт във времето и не знае колко е траял предходният момент. Беше произнесъл думите на висок глас, със злобен сарказъм, насочен към онова, което го беше накарало да го каже.

Той сви рамене. Основано на вярата, че самоосмиването е акт на доблест, това движение беше емоционалният еквивалент на изречението: ти си Робърт Стедлър, не се дръж като невротична гимназистка. Той седна зад бюрото и бутна книгата настрани с опакото на ръката си.