Даниъл Силва
Агентът

На Нанси и Хенри Уинклър за тяхното приятелство, подкрепа и неуморна работа в полза на децата. И както винаги, на моята съпруга — Джейми, и на децата ми — Лили и Николас.

Според последните демографски тенденции най-късно до края на XXI век цяла Европа ще изповядва исляма.

Бърнард Луис

Заплахата е сериозна, тя расте и се превръща в наш постоянен спътник. Това е продължителна кампания, а не поредица от изолирани терористични актове. Тя цели да сломи нашето желание да й се противопоставим.

Илайза Манингам-Булър,
Генерален директор на МИ5

Ако искате един затворник да бъде сериозно разпитан, изпратете го в Йордания; ако искате никога повече да не го видите, изпратете го в Египет.

Робърт Беър
(цитиран от Стивън Грей в „Самолетът фантом“)

Първа част
Смъртта на един пророк

1. Амстердам

Смъртта на професор Соломон Роснер бе първият сигнал за тревога, макар че името му никога не бе свързано с този случай, освен в охраняваните помещения на една сива сграда, издигаща се в търговската част на Тел Авив. Габриел Алон — легендарният, но своенравен „син“ на израелското разузнаване — по-късно щеше да отбележи, че Роснер е първият в аналите на Службата, който се е оказал по-полезен мъртъв, отколкото жив. Онези, които чуха забележката му, я сметнаха за необичайно коравосърдечна, но напълно в унисон с мрачното настроение, което ги бе обзело тогава.

Роснер приключи дните си не в Израел, където насилствената смърт е твърде често явление, а в обичайно тихия и спокоен квартал на Амстердам, известен като Стария град. Беше първият петък на декември, но времето напомняше повече за ранна пролет, отколкото за късна есен. Беше ден, в който ти се ще да се отдадеш на малките удоволствия, или gezelligheid, както нежно ги наричат нидерландците: да поскиташ безцелно между сергиите с цветя на Блуменмаркт, да изпиеш една-две големи бири в някой хубав бар на Рембрандплейн, да попушиш малко добър канабис в „кафявите кафенета“ на Харлемерстраат. „Да оставим ядовете и битките на омразните американци — мърмореха достопочтените стари амстердамци в този прекрасен есенен следобед. — Днес да благодарим на Бога, че сме се родили добродетелни нидерландски граждани“.

Обикновено Соломон Роснер не беше склонен да споделя чувствата на своите сънародници, но в такива дни се поддаваше на общото настроение. Макар да си изкарваше прехраната като професор по социология в Амстердамския университет, лъвския пай от времето си посвещаваше на Центъра за изследване на европейската сигурност „Роснер“. Армията от зложелатели виждаше в името доказателство за измама, тъй като Роснер бе не само директор, но и единственият учен, който работеше в Центъра. Независимо от тези очевидни слабости, Центърът бе успял да издаде поредица авторитетни изследвания и статии, разглеждащи заплахата, която представлява нарастването на броя на войнствените ислямисти на територията на Нидерландия. В последната си книга — „Завладяването на Запада от исляма“, Роснер привеждаше доказателства, че страната е подложена на постоянни и систематични атаки от ислямския джихад. Целта на тези атаки, твърдеше той, е колонизирането на Нидерландия и превръщането й в изцяло мюсюлманска държава, където в недалечно бъдеще водеща роля ще играе ислямският шериат. Терористите и колонизаторите са двете страни на една и съща монета, предупреждаваше Роснер, и ако правителството не вземе незабавни драстични мерки, скоро всичко, на което държат свободомислещите нидерландци, ще бъде унищожено.

Литературните издания в Нидерландия бяха ужасени. „Това е истерия“ — писа един критик. „Расистко фразьорство“ — заяви друг. Мнозина си направиха труда да отбележат, че твърденията в книгата изглеждат още по-неприятни, като се вземе предвид фактът, че дядото и бабата на Роснер са били арестувани наред със стотици хиляди нидерландски евреи и изпратени в газовите камери в Аушвиц. Всички бяха единодушни, че съществуващото положение изисква не злонамерена реторика, а толерантност и диалог. Роснер устоя непоколебимо на унищожителните критики, „заемайки позицията на човек, който се опитва да запуши пробойна в дигата“, както го описа един коментатор. „Толерантност и диалог, разбира се — отговори професорът, — но не и капитулация“. „Ние, нидерландците, трябва да оставим халбите с «Хайнекен» и лулите с хашиш и да се събудим — подхвърли Роснер в едно интервю по нидерландската телевизия. — Иначе ще загубим родината си“.

Книгата и полемиката, която тя предизвика, превърнаха Роснер в най-хуления, а вероятно и най-популярния човек в страната. Освен това го поставиха във фокуса на вниманието на местните ислямски екстремисти. В джихадските уебсайтове, които професорът следеше по-внимателно дори от нидерландската полиция, бушуваше свещен гняв срещу книгата и много от тях предричаха близката му екзекуция. Един имам от квартала Ауд Вест съветваше правоверните „да се отнесат сурово с евреина Роснер“ и призоваваше да се намери доброволец, който да се пожертва и да изпълни дълга си. В отговор министърът на вътрешните работи бе предложил на Роснер да се укрие — идея, която професорът категорично отхвърли. След което предостави на министъра списък с десетина имена на крайни радикали, които смяташе за потенциални убийци. Министърът го прие, без да задава въпроси, защото знаеше, че източниците на Роснер, внедрени в местната мрежа на екстремистите, са доста по-добри от тези на нидерландските служби за сигурност.

В ранния следобед на онзи декемврийски петък професорът седеше пред компютъра в кабинета на втория етаж в дома си, на улица „Грунбьоргвал“ 2А. Ниската и солидна къща се врязваше в крайбрежната улица под опасен ъгъл, което някои съседи смятаха за напълно в унисон с политическите възгледи на обитателя й. Ако имаше някакъв недостатък, то това бе местоположението й, защото се издигаше на петдесетина метра от камбанарията на църквата „Зойдеркирк“. Камбаните гърмяха оглушително и безмилостно всеки ден, като започваха точно в дванадесет часа по обяд и замлъкваха четиридесет и пет минути по-късно. Роснер, който се дразнеше от това, че трябва да прекъсва работата си, от години водеше личен джихад срещу тях. Класическата музика, звукоизолиращите слушалки — всичко се бе оказало безполезно пред яростната атака на камбаните. Понякога той се чудеше защо изобщо биеха. Старата църква отдавна бе превърната в правителствена административна сграда — факт, който професорът, като силно вярващ човек, смяташе за символ на моралното тресавище, в което затъваше Нидерландия. Изправени срещу враг, изпълнен с безграничен религиозен фанатизъм, нидерландските миряни бяха превърнали храмовете си в бюра за социални грижи. Църква без вярващи, град без Бог — мислеше си Роснер.

В дванайсет и десет той чу слабо почукване и вдигна поглед. Софи Вандерхаус се бе облегнала на касата на вратата и притискаше към гърдите си купчина папки. Бивша студентка на професора, тя бе дошла да работи за него, след като защити дипломната си работа на тема „Влиянието на холокоста върху следвоенното нидерландско общество“. Софи беше отчасти секретарка и научен сътрудник, отчасти болногледачка и нещо като дъщеря. Тя поддържаше в ред кабинета и печаташе докладите и статиите му, беше поела грижата за непоносимия график и ужасните му лични финанси. Грижеше се дори за прането му и бдеше да не забрави да се храни. Същата сутрин Софи го бе предупредила, че по Нова година възнамерява да прекара една седмица на остров Сен Мартен. Когато чу новината, Роснер изпадна в дълбока депресия.

— След час имате интервю с „Де Телеграаф“ — каза тя. — Може би трябва да хапнете нещо и да съберете мислите си.

— Софи, да не би да ми казваш, че съм разсеян?

— Нищо подобно. Просто работите над тази статия от пет и половина сутринта. Стомахът ви се нуждае от нещо повече от кафе.

— Нали не е онази ужасна репортерка, която ме нарече „нацист“ миналата година?

— Мислите ли, че бих я допуснала до вас отново? — Младата жена влезе в кабинета и започна да подрежда бюрото му. — След интервюто с „Де Телеграаф“ отивате в студиото на НОС за участие в предаването на Радио Едно. То е със слушателски обаждания и обещава да бъде доста динамично. Опитайте се да не си създавате повече врагове, професор Роснер. Става все по-трудно да бъдат следени.