Георги Ганев
Анатомия на плашилото

Георги Ганев

Георги Ганев е роден на 2 юни 1949 г. в гр. Габрово. Средно образование завършва в родния си град. Учи задочно българска филология във Великотърновския университет.

В момента е редактор във в. „Тревненски зов“.

Свои разкази е публикувал в централния и местния печат.

Печелил е награди от литературни конкурси. Първата му книга с разкази „Страх от врабчета“ („Профиздат“) излиза през 1987 г.

„Анатомия на плашилото“ е първият му роман.


(обратно)

Ако човек беше птица или по-точно, ако в един миг му пораснеха крила, с които успешно да се издигне във въздуха, той може би щеше да лети неуморно и безразсъдно, докато му се схванат крилата и изпита непозната болка в плешките. Той щеше да кръжи лек и свободен, възторжен и радостен, чуващ единствено свистенето на вятъра в маховите пера. Опиянен от летежа, той сигурно ще забрави, че неговото призвание е да ходи по земята.

От висотата на своя странен и непредвидим в последствията полет човекът щеше да види, че кръстопътят под него прилича на главна буква Ж. Тая буква лежи на земята, разперила ръце и крака до хоризонта, сякаш разпъната по всички посоки на света. Но в това разпъване не личи никакво насилие, защото тая буква е изписвана в продължение на много години и нейното начертание е вървяло с нуждите на времето.

Пътят от града до изоставената кариера се пресича от новия асфалтов път, свързващ селото и града. Мотелът остана встрани от главната магистрала, но както гражданите, така и селяните редовно го посещават.

Точно в пресечната точка на двата пътя минава средната чертица на буквата. Тя е бродирана от копитата на кошута, спечена следа от гумен цървул напомня за отпечатък върху камък от птицата археоптерикс. Дори лекоатлетическа спортна обувка е ръфнала голата земя с гумените си зъби. Човекът, който е имал щастието да се сдобие с крила, вижда, че действително не са го излъгали, че наистина кръстопътят прилича на главно Ж. Но това е поглед отгоре. Тръгналият с лозарска помпа на гърба, бегачът, който тича за здраве, или шофьорът не се интересуват от това. Твърде често те не забелязват и самия кръстопът, дори не спазват предимството, защото за всеки е важно да държи избрания от него път, а не да се заглежда и отбива тук и там.

Ъгълът, образуван от пътя за кариерата и пътя за града, е изпълнен с лозя. Долу в ниското, на две крачки от мотела, като калайдисана тава блести малко изкуствено езеро.

Голото възвишение е припечено, гладко и плодородно. В най-високата точка, сред едно от лозята, стърчи ТО. Отдалече прилича на замислен, меланхоличен човек, защото къртица е ровила в основата му и се е килнало на една страна. Всъщност това са няколко непотребни дрехи, които вятърът от време на време издува, без да ги пълни със сила. Дори от главата му, направена от кратуна, е извадено семето, за да даде живот на нови кратуни. Това чучело трябва да създава представата за човек и да държи настрана крадливите птици. Всичко по него е чуждо и непотребно и ако е вярно, че дрехите правят човека, то за НЕГО това се отнася с пълна сила. За НЕГО дрехите са въпрос на съществувание, защото само те правят плашилото.

(обратно)

Лекоатлетически обувки „Адидас“

Атанас Петров — 58-годишен, кооператор:

Имах едно куче — свинар. Всякакви кучета съм имал: и гончета, и пилещари, обаче като това куче…! Е, какво да ти река сега? Куче с образование, завършило специални курсове в една софийска ферма. Свинар не, ами професор по свинете беше. Хем яко, хем умно и те гледа като човек. Кучето и човекът се познават по очите. Някой път седна до него и го гледам, то накланя глава насам-натам и като че ли ми вика: „Голям авджия си, дядо Атанасе, никой не може да ти се опре ни на хвъркато, ни на заек, ни на глиган, ама без мене си за никъде!“

Смятай колко се беше прочуло, че чак в Хасково знаеха за него. А хасковлиите са много мераклии ловци и диви прасета имат много, обаче кучета нямат! Защото доброто куче не ще само да е завършило курсове, да те гледа умно, ами иска да има и добър стопанин. Миналата есен при нас ловува някакъв професор. Мераклия човек! Кучето му хубаво, специална каишка от чужбина му изписал, с гребенче през час го сресва. Като го пуснахме в гората, се разбра, че не само на глезотии е научено, ами и на работа. Пет заека на стопанина си изкара, а той им подкова петалата. Като заскимтя онова ми ти куче, като зави жално и милно, и забягна. Чак след година се чу, че било в съседния окръг. И знаеш ли защо не се върна тогава? От срам!

Зимъс на два пъти идваха хасковлии да се пазарят. Аз обаче пазарлък не правя и кучето си не продавам. Виж, жената по̀ мога да дам, ама нея никой я не ще!

Първия път ми даваха хиляда лева суха пара. Почерпих ги като сватове и им дадох пътя. Втория път носят печено агне и две плетени дамаджани с двойни дръжки. Пак нямаше да го дам, ама тъй се случи, че синът и снахата си бяха на село. Излизам да налея ракия и чувам от съседната стая как тя му чете: „Чувал ли си, вика, една песен: «Николчо кара баща си, кара го да го продава…» Тази година вноска за колата ни излиза, как я мисли той!“

Чух тези думи и склоних за хиляда и петстотин. Качиха го хората на „Нисата“ и си заминаха като сватбари. Като се скриха зад завоя, и нещо ме прободе през сърцето, легнах и станах чак на другия ден. За малко да дамлосам. Станах, ходя и за работа се захванах, но съм като болен.

Харизах им кучето, мина не мина време и се получава призовка от Хасковския съд. Брех, майка му стара, викам, откъде-накъде съд, и то чак в Хасково. Пък и не ми идва на ума за какво ме викат.

Моята, нали е жена, наплашена вяра, нарежда: „Туй ще е за кучето!“ Куче ли, викам, какво куче? Нали се спазарихме с хората честно и почтено.

„Тъй било, проплаква тя, ама ти ги излъга. Насипаха ти каскет пари за едно куче. Нито се дои, нито се стриже, нито се яде. Какво сторих, божке, на стари години жена на затворник да бъда?“

Проста жена! Върви й разправяй, че както на портата ми пише „Образцов дом“, тъй и на неговата колиба трябва да е написано „Образцово куче“ Че като пък съм ги излъгал, те да не са малки. С държавна „Ниса“ дойдоха и три кила ракия ми изпиха. И ветеринарен лекар водеха, и счетоводител. Какво си мислиш, че те не разбират от кучета и от пари и хоп, бъркаш им в джоба и си вземаш колкото ти трябват.

Няма как, дигнах се, и в Хасково. И каква излезе работата? Резил за ловната дружинка и лека пръст на мойто куче! Сърцето ме заболя, като ги слушах. Сякаш човек им бях продал, а те взели, че го затрили. За убийство трябваше да ги съдят, в затвора да ги пратят! Ловните им билети да вземат, пушките им на чешми да направят, пак ще им е малко!



— Бай Атанасе, хайде да не си губим времето! Говори по същество. Как стана тъй, че обувките на умрелия се намериха в твоя двор?

Остави сега обувките, ами гледай смехории. Отиват моите хора на лов с кучето, дето им го продадох. Пускат го и, има-няма след цигара време, то хваща следата. Това са свидетелски показания! Води, води и изкарва звера на пусията. Като ти казвам звяр, да знаеш, че е звяр! Трябва да има към триста и петдесет — четиристотин килограма. Правили шейна и с трактор на горското са го извличали до пътя. Какво яде, какво пие, че става такова? Ние цяла година хрантутим едно прасе, че смески, че коприва, тиква ще му наклюцаш и накрая като дойдат колачите, тичаш до магазина за две кила салам, че да си доядат.

И аз съм убивал такъв глиган, ама мойто беше къде-къде по-страшна работа. Такъв звяр върви като плуг през картофите и след него можеш направо да сееш. Показаха зъбите като веществено доказателство, а съдията вика: „Това са ловджийски локуми!“ Че се наложи, момче, да се вика вещо лице от Ловно-рибарския съюз. Казах им, че няма какво да си губят времето, понеже по-вещо лице от мен едва ли ще се намери, разгледах глигите и потвърдих, че са от глиган.

В дружинката се случил един много аджамия човек. Вкарали го с връзки. И моето куче изкарва глигана на него. То още не го познавало, иначе на такъв ще му изкара глиган на върба в петък! Както ти казах, беше много умно и връзки не признаваше. Ама той човек съгрешава, че животното няма да сбърка.

Та излизат от сечинака, и хоп на поляната. Два декара голо място, имаш време да се прицелиш, да му гръмнеш веднъж, ха още веднъж и ако не го удариш, да си хвърлиш пушката по него. Да, ама тоя нали бил връзкаджия — де ти сега връзката, че да ти смигне и да ти натисне спусъка!

Моето куче било захапало глигана за едното ухо и го възседнало тъй, както кадъна възсяда магаре. Оня вдигнал пушката, без много да му мисли. Не пушка, ами топ! Потегля наведнъж и двата масура…