Джули Ан Уокър
Ад на колела
(книга първа от поредицата "Черните рицари АД")

Посвещаваме труда си на теб — на твоето смело сърце и несломима воля за живот.

Ти си нашето вдъхновение. Обичаме те

На моя прекрасен съпруг, който, без дори да се замисли, се ожени за една сериозна математичка, на която внезапно й дойде налудничавата идея да зареже всичко и да пише романи. Благодаря ти, мили мой, че ме подкрепи в преследването на мечтите ми…

Във войната няма неранени войници.

Хосе Нароски

Пролог

Джаксънвил, Северна Каролина

Пред дома на Морган

Тези писъци…

През живота си бе видял да се случват много лоши неща, голяма част от тях бе извършил сам, но бе преживял много малко такива, които да предизвикат подобни писъци. Разкъсващи душата, болезнени изблици на неутешима скръб.

Когато Нейт Уелър, известен в спецслужбите като „Призрака“, предпазливо седна в джипа, който генерал Фулър бе уредил да получи при завръщането си в САЩ, реши, че те са някак си уместни. Всеки зловещ писък беше удивителен знак, бележещ края на една мисия, протекла от лош към възможно най-лошия сценарий, който би могъл да си представи, и тези сърцераздирателни вопли бяха подобаващ съпровод, предизвестяващ завършека на забележителния живот на най-добрия му приятел.

Григ…

Мили Боже, нима наистина само преди две седмици пиха ракия в Истанбул? Две седмици, откакто бяха пресекли границата със Сирия, за да извършат заличаването?

А също и това… Заличаване. Исусе, каква дума! Абсурдно смекчен начин, по който да се нарече взривяването на горещ оловен куршум, летящ със скорост около 800 метра в секунда, в черепа на нищо неподозиращото копеле, имало лошия късмет да попадне в лайняния списък за ликвидиране на чичо Сам.

Да, казано накратко, никой не би искал да бъде замесен в подобна бъркотия.

— Отведи ме от тук — въздъхна тежко Алиша Морган, когато рязко отвори вратата на автомобила и рухна на седалката до него, донасяйки със себе си мириса на слънце и орлови нокти.

Безумно приятен аромат особено като се има предвид, че денят на Нейт бе започнал в седмия кръг на ада и бързо ставаше все по-зле. Не трябваше ли по-скоро да му мирише на развалени яйца и миризмата на сяра да изгаря ноздрите му?

Погледна дребничката жена до себе си, която седеше като вкаменена и трепереше от усилието да сдържи мъката си. На глупавото му сърце сякаш му поникнаха крака и то се качи в гърлото му. Така беше още от първия миг, откакто се бе запознал с Али — малката сестра на Григ.

Малката, точно така.

Но дори тогава — на седемнадесет, не беше малка, а по-скоро напъпила млада жена. А днес, след повече от дванадесет години? Човече… Сега Али беше пълнокръвна жена. Със слънчеворуса коса, живи кехлибарени очи и лице, което можеше да те подлуди. О, човече, лицето й бе убийствено красиво. Винаги му бе напомняло за онези сладки принцеси от филмчетата на Дисни. Да не говорим за тялото й. Исусе!

Желаеше я сега, както и тогава. Може би дори повече. Добре де, определено повече. Борбата, която водеше с непокорното си либидо всеки път, когато Али беше наблизо — само на няколко метра от него, заедно с придобитите наскоро огромни количества съжаление, мъка и вина, го караха да се чувства толкова уморен. Така непоносимо изтощен от… всичко.

— Ами семейството ти? — прошепна Нейт, страхувайки се да говори високо, за да не разбие и малкото самоконтрол, който й бе останал. — Не искаш ли да бъдеш с тях? — Той погледна към девствено зелената морава с размер на пощенска марка, ширнала се пред малката бяла дървена къща с боровинковочервени рамки на прозорците и подходящи щори. Божичко, мястото бе уютно. Толкова чисто, семпло и приветливо. Кой би предположил, че душите на хората вътре кървят от емоционалните рани, нанесени от бомбата, която току-що бе пуснал.

Али поклати глава, загледана през стъклото право напред. Ноздрите й се издуха, докато се опитваше да задържи океана от сълзи, заплашващ да прелее от очите й.

— Те ня… нямат… н-нужда от мен точно сега. Аз им… напомням, че… че… — Гласът й се пречупи и Нейт трябваше да потисне желанието си да се протегне и да я придърпа в прегръдките си.

По-добре дръж онази си работа под контрол, приятелю. Ако докоснеш малката ми сестра, ще те убия, беше прошепнал Григ в деня, в който го бе представил на семейството си, след като забеляза хищническия блясък в очите на Нейт при вида на Али.

Да, добре. Да държи онази си работа под контрол бе невъзможно, когато Али беше в една стая с него, но той никога не я докосна… И не бе умрял. Григ беше този, който бе мъртъв, който…

Мили Боже!

— Искат те, Али — увери я той. — Те имат нужда от теб.

— Не. — Тя поклати глава. Все още отказваше да го погледне, като че ли първият зрителен контакт щеше да нанесе окончателния съкрушителен удар по стената, зад която държеше гнева и мъката си. — Те винаги са били двойка, изцяло в хармония един с друг, живеещи в своя собствен малък свят, който се върти само около тях. Не че не са обичали мен и Григ — побърза да добави и избърса с опакото на ръката си сълзите, на които не бе позволила да потекат свободно. — Те са страхотни родители, просто… Не знам как да се изразя. Те имат очи само един за друг. Ето защо Григ и аз сме толкова близки… — Левият й клепач трепна съвсем леко. — Бяхме толкова близки… О, Боже! — Гласът й секна.

Състрадание замъгли очите на Нейт, а огънят, избухнал в гърлото му, го раздираше така, сякаш всеки дъх, който си поемаше, минаваше през ситно ренде.

Това беше твърде много. Не можеше да понесе повече да я гледа как се бори със себе си. Силата на страданието й прибави унищожителна тежест към собствените му гняв и тъга. Всичко, което можа да направи, бе да стисне очи и да притисне лепкавото си чело към опакото на напрегнатите си ръце. Сграбчи волана с пръсти толкова безчувствени и студени, колкото и ледения къс, обвил сърцето му преди почти една седмица, когато бе принуден да направи немислимото.

Преди да успее да го спре, порой от кървави картини премина зад спуснатите му клепачи. Не можеше да мисли за това сега. Не можеше…

— Нейт? — Той подскочи, сякаш бе прострелян, когато хладните й пръсти върху ръката му го изтръгнаха от тежките мисли. — Ще ме отведеш оттук, нали? Татко… Той ме изгони. Предполагам, не искаше да ставам свидетел на рухването на мама и мисля, че все още мога да я чуя… — Тя се задави.

И точно в този момент Нейт осъзна, че ужасните звуци, изтръгнали се от гърлото на Карла Морган, щяха да преследват завинаги не само него. Всеки, който ги беше чул, не би могъл да ги забрави никога.

По дяволите! Харесваше Пол Морган, смяташе го за добър и честен човек, но да бъде проклето копелето, задето не виждаше, че единствената му дъщеря също се нуждае от утеха. Само защото Али се държа смело и не си позволи да се срине като майка си, не означаваше, че вътрешно не е напълно опустошена. Проклет да бъде този мъж и защото го натресе в тази непоносима ситуация — да бъде единственият, който да предложи на Али утеха. Нейтън Уелър бе последният човек на земята, на когото би трябвало да възложат тази задача.

Поколеба се само миг, преди да завърти ключа на стартера и да потегли. Джипът изръмжа и се понесе с грохот по улицата, като всяка малка неравност на пътя изпращаше изгаряща болка в ранения му крак. Военните превозни средства не бяха конструирани да возят меко. Не, по дяволите! Правеха ги така, че да могат да минават навсякъде, без значение какво се намира под гумите им. Липсата на удобства беше цената, която се плащаше за високата им проходимост, но това в момента беше най-малкият му проблем. Можеше да се справи със своята болка — просто я отпъждаше, подобно на досаден комар. В края на краищата беше свикнал с нея. Така беше обучен. Бе живял с нея доста често през последните почти петнадесет години.

Но болката на Али бе съвсем друго нещо.

Когато й хвърли бърз поглед, все едно някой заби нагорещен железен юмрук в корема му.

Тя плачеше.

Най-накрая!

Сега, когато вече не трябваше да бъде силна за пред родителите си, най-сетне бе позволила на сълзите да потекат и те се стичаха в сребристи потоци по меките й бузи. Гърдите й се тресяха от неизмеримата мъка, но от устните с цвят на праскова не се отронваше нито звук, с изключение на няколкото накъсани ридания, които тя бързо потисна, като че ли външно можеше да си позволи да покаже само толкова емоции. Сякаш все още трябваше да бъде внимателна, силна, издръжлива.

Но не биваше да го прави. Не и с него. Обаче не можеше да й го каже, заради изгарящия възел, стегнал гърлото му.