Маркъс Зюсак
Аутсайдерът
(книга първа от трилогията "Братята Улф")

На семейството ми

1

Докато гледахме телевизия, решихме да оберем зъболекаря.

— Зъболекаря ли? — попитах аз брат си.

— Да, защо пък не? — ми отговори той. — Знаеш ли колко пари минават за един ден през зъболекарския кабинет? Направо неприлични суми! Ако министър-председателят беше зъболекар, тая държава нямаше да е на сегашния си хал, казвам ти! Нямаше да има ни безработица, ни расизъм, ни сексизъм! Само пари щеше да има!

— М-да.

Съгласих се с брат ми Рубен само за да му угодя. Истината беше, че той просто пак се изхвърляше с бомбастични изявления. Един от най-лошите му навици.

Това беше първата истина от две.

А втората беше, че макар и да бяхме решили да ограбим местния зъболекар, така и нямаше да го направим. За тази година досега се бяхме канили да оберем пекарната, зарзаватчията, железарията, заведението за пържена риба и чипс и оптиката. Така и не ги обрахме.

— И този път говоря сериозно! — Руб се намести по-напред на дивана. Сигурно ми четеше мислите.

Нищо нямаше да оберем.

Бяхме безнадежден случай.

Безнадеждни окаяници, направо живи да ни ожалиш.

Аз си имах работа — два пъти седмично разнасях вестници, обаче ме уволниха, след като счупих кухненския прозорец на някакъв тип. Замахнах съвсем лекичко, ама просто така се получи. Прозорецът беше открехнат, аз метнах вестника и прас! Той прехвърча през стъклото. Типът изтърча навън побеснял и ме засипа с ругатни, а аз стоях там и очите ми се пълнеха с нелепи сълзи. И работата отече — изначално съм прокълнат!

Казвам се Камерън Улф.

Живея в града.

Ходя на училище.

Момичетата не си падат по мен.

Имам акъл донякъде.

Ама не е много.

Косата ми е гъста и рунтава — не е дълга, обаче вечно изглежда чорлава и стърчи, колкото и да се мъча да я пригладя.

По-големият ми брат Рубен ме вкарва в сума ти бели.

Аз вкарвам Руб в бели, колкото и той мен.

Имам още един брат, Стив се казва — той е най-големият и е победителят в семейството. Ходил е с доста гаджета, има си хубава работа и много хора го смятат за симпатяга. На това отгоре го бива и във футбола.

Имам и сестра на име Сара, която седи на дивана с гаджето си и го кара да си завира езика в гърлото й при всяка възможност. Сара е втората по старшинство.

Имам баща, който постоянно ни кара да се мием с Руб, защото смята, че изглеждаме мръсни и воним като диви зверове, изпълзели от калта.

(— Аз не смърдя! — карам се аз с него. — Най-редовно си се къпя, да му се не види!

— Да, бе, а да си чувал за сапун?… Бил съм аз на твоите години, да знаеш, и съм наясно колко са мърляви момчетиите на твоите години!

— Така ли било?

— Разбира се. Иначе нямаше да го кажа.

Да спориш няма смисъл.)

Имам майка, която почти не се обажда, обаче е най-опасната в цялата къща.

Да, аз си имам семейство, което изобщо не може да функционира без доматен сос.

Обичам зимата.

Такъв съм аз.

А, да, и по времето, за което говоря, никога, ама никога не бях задигал нищичко през целия си живот. Само обсъждахме разни обири с Руб, точно както онзи ден във всекидневната.

— Ей!

Руб плесна Сара по ръката точно когато тя целуваше онзи нейния на дивана.

— Ей! Ще оберем зъболекаря.

Сара се сепна.

— А? — попита тя.

— Зарежи! — Руб извърна очи. — Тая къща за нищо не става! Всички са толкова неадекватни и погълнати от себе си, че изобщо не ги е грижа!

— Я стига си мрънкал! — рекох му.

Той ме изгледа. Само това направи, когато Сара пак се задейства.

Изключих телевизора и тръгнахме. Отидохме да огледаме зъболекарския кабинет, който щяхме да „ударим“, както се изрази Рубен. (Истинската ни цел беше просто да се махнем от вкъщи, защото Сара и гаджето й се държаха като невменяеми във всекидневната, а майка ни готвеше в кухнята гъби, които усмърдяваха цялата къща.)

— Пак тия тъпи гъби! — възкликнах, щом излязохме на улицата.

— Аха — ухили се Руб. — Удави ги пак в доматен сос, та да не им се усеща вкусът!

— Проклятие!

Ама и ние сме едни мрънкала!

— Ей го на! — усмихна се Руб, когато излязохме на главната улица в юнския зимен сумрак. — Доктор Томас Г. Едмънд, бакалавър по зъбна хирургия. Красота!

Заловихме се да съставяме план.

Съставянето на план при брат ми и мен се състоеше в това, че аз задавах въпроси, а Руб им отговаряше. Протичаше ето така:

— Няма ли да ни трябва патлак или нещо подобно? Или пък нож? Оня фалшив патлак, дето го имахме, се затри някъде.

— Не се е затрил, зад дивана е.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм… пък и във всеки случай няма да ни трябва. Достатъчна е само бухалка за крикет. Ще вземем и бейзболната бухалка на съседите, разбрано? — Той се изсмя ехидно. — Като ги поразмахаме тия сладуранки, няма как да ни откажат!

— Става.

— Става.

— А така.

Планирахме всичко за следващия следобед. Взехме бухалките, преговорихме си всичко, дето трябваше да го запомним и бяхме пределно наясно, че няма да стане. Даже и Руб беше наясно.

Но на другия ден все пак отидохме до зъболекаря и — за първи път при някой от нашите обири — даже влязохме вътре.

А там ни очакваше шок, защото зад бюрото седеше най-прекрасната стоматологична сестра, която сте виждали някога. Сериозно! Тя пишеше нещо с писалката си, а аз не можех да откъсна очи от нея. Зарежете бейзболната бухалка, дето я мъкнех — съвсем забравих за нея. Обир не се състоя. Ние с Руб само стърчахме там.

Руб и аз, и стоматологичната сестра заедно в стаята.

— След малко ще ви обърна внимание — изрече тя учтиво, без да вдига поглед. Боже всемогъщи, тя беше красавица! Съвършена! Бляскава!

— Ей… — прошепна й Руб тихо-тихо, та да го чуя само аз и никой друг. — Ей… Това е обир.

Тя не го чу.

— Тъпа смотана крава! — Той ме погледна и поклати глава. — Вече и един зъболекар да не можеш да обереш! Боже, накъде е тръгнал тоя свят?

— А сега… — Тя най-сетне вдигна очи. — Какво ще обичате, момчета?

— Ъ… — Почувствах се неловко, ама какво друго да кажа? Руб изобщо не каза нищо. Мълчание. Трябваше да го наруша. Усмихнах се и тотално сдадох багажа. — Ъ-ъ, дойдохме да се запишем за преглед.

И тя се усмихна.

— Кога предпочитате?

— Ъ-ъ, утре?

— В четири удобно ли е?

— Аха — закимах, като се чудех.

Тя се втренчи в мен. Проникваше с поглед в душата ми. Чакаше отзивчиво.

— А как се казвате?

— А, да — отвърнах, глуповато захилен. — Камерън и Рубен Улф.

Тя го записа, усмихна се пак и тогава забеляза бухалките за крикет и бейзбол.

— Потренирахме малко. — Вдигнах бейзболната бухалка.

— Посред зима?

— Нямаме пари за футболна топка — намеси се Руб. Имахме топки и за европейски, и за американски футбол някъде из задния двор. Той ме затика към вратата. — Утре пак ще дойдем.

Тя ни пусна щастливата си усмивка, с която ни казваше, че е тук, за да ни помогне, и произнесе:

— Хайде, чао.

Задържах се за миг и казах:

— Чао.

„Чао“.

Нещо по-свястно не можах ли да измъдря?

— Ти бе, паралитик смотан! — сгълча ме Рубен, когато пак излязохме навън. — Преглед! — изхленчи той. — Дъртият иска да му ухаем на цветя и рози, ама хич не го е еня зъбите ни дали са чисти. Дреме му на него за зъбите ни!

— А кой ни закара там, а? Хайде с това да почнем. На кого му хрумна великата идея да оберем зъболекаря? Не на мен, приятел!

— Добре де, добре. — Рубен се облегна на стената. Покрай нас се нижеха коли.

— И за какъв дявол ти трябваше да шепнеш? — Вече бях решил, че като съм го притиснал до стената, най-добре е да го довърша. — Само дето „моля“ не каза! Тя тогава можеше и да те чуе! „Ей, това е обир!“ — изимитирах го шепнешком. — Жалка работа!

— Добре де, издъних се! — сопна се Руб. — Ама и тебе не те видях да размахваш бухалката! — Сега Руб взе преднина, защото пак се върнахме на темата какво съм оплескал аз, за разлика от него. — Хич не се и пробва да я размахаш, приятел… Беше се захласнал по блондинката с големите сини очи и зяпаше… гърдите й!

— Не е вярно!

Гърди.

Той с кого се занасяше?

Да ми говори по тоя начин!

— Охо, да! — не спираше да се смее Руб. — Видях те аз, копеленце мръсно!

— Долни лъжи! — Само дето не бяха. Докато вървяхме по главната, разбрах, че съм влюбен в красивата руса стоматологична сестра. Вече си фантазирах как лежа на зъболекарския стол, а тя се е надвесила над мен, седнала в скута ми, и ме пита: — Добре ли ти е, Камерън? Хубаво ли ти е?

— Страхотно — щях да отговоря. — Страхотно.

Ей…

— Ей! — сръчка ме Руб. — Ти слушаш ли ме?

Обърнах се пак към него. Той продължаваше да приказва.

— Що не ми кажеш откъде, да го вземат дяволите, ще ги намерим тия пари за преглед? — Той се позамисли, когато продължихме по пътя за вкъщи и ускорихме крачка. — Не, най-добре да го отменим.