Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото

На Ева, с обич и благодарност.

В жената цени се доброто сърце —
Да няма тя тайни в душата.
По ангелски чиста, не с лукаво лице —
Такава да бъде жената.
Момичето щом е сърдечно, открито
С душа като лилия бяла —
Сърцето на всеки към него полита,
Съпруга и майка видяло.
Малцина мъже доброволно приемат
Дуела с жена остроумна.
Красива, блестяща — създава проблеми!
Търсете добра и разумна.
Из „Търсените момичета“
Дж. Х. Грей, около 1880 г.

Благодарности

През седемдесетте години на деветнайсети век съм бил прекалено млад, за да помня всичко в подробности, така че разказът ми сигурно е пълен с неточности. Всъщност „Аленото цвете и бялото“ би се основавал на пълни измислици, ако не бяха многото хора, които ми помогнаха в проучванията. Благодаря им, задето споделиха с мен спомените си и поемам отговорността за пропуските и неточностите, които може да са останали в текста. Някои от тях, като промяната в датата на железопътната катастрофа в Абътс Риптън, както и безсрамната злоупотреба с парижката вариететна звезда Льо Петоман (Жозеф Пюжол), са напълно умишлени; други може да се дължат на незнанието, от което споменатите по-долу учени хора не са съумели да ме спасят:

Крис Бегс, Клеър Бейнбридж, Пол Барлоу, Френсиз Барнард, Лусинда Бекер, Синтия Берман, Джема Бентли, Алекс Бърнсън, Марджъри Блой, Нанси Буут, Никола Боун, Трев Брутън, Артър Бърнс, Джейми Бинг, Роузмари Кембъл, Роджър Клайн, Кен Колинс, Бети Кортъс, Айлийн М. Къран, Фредерик Дени, Патриция ди Бело, Джонатан Доур, Гейл Едуардс, К. Елдрън, Маргарет Финеган, Холи Форсайт, Джуди Гийтър, Грейсън Джерърд, Шелдън Голдфарб, Керин Голдсуърти, Валъри Горман, Джил Грей, Леели Хол, Бет Харис, Кей Хийт, Сара Дж. Хайд, Тони Джонсън-Уудс, Елен Джордан, Ивета Юсова, Кейти Карик, Джилиан Кемп, Андрю Кинг, Айво Клейвър, Патрик Лийри, Джанет Лунгард, Маргот Луис, Майкъл Мартин, Крие Ан Матео, Лиз Макгозланд, Хю Макдугъл, Кирстен Маклауд, Дебора Макмилиън, Тери Л. Майърс, Сали Мичъл, Елен Мууди, Барбара Мортимър, Джес Невинс, Роузмари Оукшот, Джуди Оберхаузен, Джийн Питърсън, Шот Прийс, Анджела Ричардсън, Синтия Роджърсън, Марио Рупс, Хърб Шлосбърг, Барбара Шулц, Малкълм Шифрин, Хелън Симпсън, Карсшайн Смит, Ребека Щайниц, Матю Суит, Рут Саймс, Карол Л. Томас, Джордж Х. Томсън, Мария Торес, Одри Верден, Трина Уолъс, Робърт Уорд, Стивън Уайлдман, Питър Уилкинс, Пери Уилет, Крис Уилис, Майкъл Улф и Карен Уулвън.

Задължен съм на Патрик Лийри за създаването на чудесния дискусионен форум „Виктория“, и на Кати Едгар, задето ме насочи към него.

Съзнавайки необходимостта да съхраня книгата тъничка и спретната, се отказах да цитирам всички източници, които съм ползвал, но държа специално да спомена „Викторианската кухня“ на Дженифър Дейвис. Благодаря на всички, които са писали за тази епоха, и особено много на хората, които са я увековечили в картини и фотографии.

Неколцина смелчаци прочетоха доброволно ръкописа. Основателните съвети на Кенет Фийлдън ме спасиха още в началото от задънени улички и отклонения и ми показаха вярната посока. Мери Елен Каплър чете текста на седмични постъпления, и вложи в него много повече труд, отколкото бих имал право да очаквам. Тя разполага с рядко съчетание от познания и прозрения, които не само ми бяха от полза, но и ме вдъхновяваха.

Благодаря също и на моята редакторка Джуди Моър, която работеше по ръкописа с внимание, вътрешно убеждение и добронамереност, също както и по ръкописите на предишните ми книги.

Но най-много благодарности дължа на жена си Ева — заради проницателните критики към всеки от радикално променените варианти на книгата през годините. Високите й очаквания и способността й да обясни идеята си за потенциала на тази книга я обогатиха безкрайно много.

Мишел Фейбър

април, 2002 г.

(обратно)

Част първа
Улиците

Едно

Бъдете предпазливи. Бъдете нащрек — ще имате нужда от бдителност. Този град, в който ви въвеждам, е огромен и трудноразбираем, пък и надали сте идвали тук по-рано. Може би си въобразявате, че го познавате добре, защото сте чели други разкази за него — но онези писачи са ви ласкали, посрещали са ви дружелюбно, като приятел, държали са се с вас така, като че ли сте се озовали там, където ви е мястото. Истината е друга — вие сте странник, идвате от съвсем различно място — и време.

Когато за първи път очите ви се спряха върху мен и вие решихте да ме последвате, сигурно сте предполагали, че чисто и просто ще пристигнем и вие ще се почувствате като у дома си. А сега, когато вече сме тук, чувствате хапещия студ, съзнавате, че ви водят нанякъде в пълен мрак, препъвате се по неравния път, всичко наоколо ви е чуждо. Озъртате се наляво и надясно, примижавате, за да предпазите очите си от повея на ледения вятър, и разбирате, че сте се озовали на непозната улица, сред къщи, в които не свети дори едничка свещ, пълни с непознати за вас хора.

Но изборът ви съвсем не беше сляп. У вас се таяха известни очаквания. Да не се превземаме — надявахте се, че аз ще задоволя всички ваши желания, които се срамувате да облечете в думи, или поне че ще си прекараме добре заедно. А сега се колебаете — държите се все още за мен, но се чудите дали да не пуснете ръката ми. Първоначално, когато ме избрахте, не успяхте да ме прецените точно, не сте и очаквали, че ще се вкопча толкова бързо и здраво във вас. Суграшицата бие с остри ледени стрелички страните ви — толкова студени, че сякаш ви изгарят, като че ли вятърът носи ситни въглени. Но вече сте позволили да бъдете подведени, късно е да се връщате назад.

Този час на нощта има сиво-черния цвят на пепел — нещата са почти различими, като редовете в изгорен ръкопис, чиито страници още не са разбутани с ръжена. Вървите сляпо напред, в мъглицата на собствения си дъх, и все още ме следвате. Калдъръмът под краката ви е мръсен и влажен, леденият въздух носи миризма на вкиснало пиене и гниеща тор. Някъде отблизо до слуха ви долитат пиянски гласове — но малкото, което успявате да разберете, далеч не звучи като встъпителните реплики на някоя голяма романтична драма; всъщност установявате, че се молите Богу говорещите да не наближат повече.

Главните герои на тази история, хората, които искате да опознаете отблизо, са далеч от тези места. Те не ви очакват; вие не означавате нищо за тях. Ако си въобразявате, че ще напуснат топлите си легла и ще пропътуват дълги мили, за да се запознаят с вас, дълбоко се лъжете.

Може би сега ще си зададете въпроса защо изобщо ви доведох тук? Защо е това забавяне на срещата с хората, с които искахте да се запознаете? Отговорът е съвсем прост: техните прислужници не биха ви пуснали да припарите дори до входната врата.

Липсват ви подходящите връзки в обществото; затова ви доведох тук, за да си ги осигурите. Човек, който не струва и пукната пара, трябва да ви запознае с друг, който има все пак някаква, макар и незначителна стойност, той пък ще ви запознае с трети, и така нататък, докато най-сетне успеете да прекрачите онзи праг, почти като член на семейството.

Именно затова ви доведох тук, на Чърч Лейн, в Сейнт Джайлс — намерих точно човека, който ви трябва.

Държа да ви предупредя — въвеждам ви в утайката на обществото, на самото му дъно. Макар пищните дворци по Бедфорд Скуеър и внушителните сгради на Британския музей да се намират само на стотина ярда оттук, Ню Оксфорд Стрийт, улицата, която ги разделя от този квартал, прилича на река, която е прекалено широка, за да бъде преплувана. А вие сте на отсамния бряг. Можете да ми вярвате, че Уелският принц никога през живота си не се е здрависвал с някой от обитателите на тази улица, никога не е кимвал дори на някой от хората, които живеят тук, не се е възползвал от услугите на някоя от проститутките, даже под покрова на нощта. Защото макар на Чърч Лейн да живеят може би повече проститутки, отколкото на което и да било друго място в Лондон, те не са на нивото, подходящо за джентълмени. В крайна сметка, за познавачите тялото на жената не е просто мърша, и никой не може да очаква от такива хора да си затварят очите пред мръсното легло, жалката обстановка, студените камини, и да рискуват пред входа да не ги чака файтон.

Накратко казано, това тук е съвсем друг свят. По тези места благосъстоянието е екзотична мечта, далечна като звездите. Чърч Лейн е от улиците, където дори котките, които ще срещнете, са дръгливи и с хлътнали от недояждане очи, от улиците, по които се скитат работници, които сякаш никога не работят и перачки, които никой не е виждал да перат. Благотворителите не могат да сторят тук нищо за ничие благо, и си тръгват с отчаяние в сърцето и лайна по подметките. Образцовият приют за достойни бедняци, който бе построен само преди двайсет години, вече е паднал в лапите на разни съмнителни типове и се руши. Останалите, по-старите къщи, макар да са по на два или три етажа, имат странно подземно излъчване, като че са изкопани от гигантска яма — археологически отломки от загубена цивилизация. Сгради, строени преди векове, се крепят на тръбите на външната канализация като на патерици. Раните и пукнатините по фасадите им са облепени с гипсови петна, овързани с въжета за пране, закърпени с прогнили дъски. Покривите надничат един през друг в налудничава бъркотия, прозорците по горните етажи са тъмни и пропукани, както и зидарията, а небето над тях сякаш е от материя, по-плътна от въздуха — прилича по-скоро на сводест стъклен покрив, като покривите на фабриките и гарите: някога този покрив е бил прозрачен и светъл, а сега по него е наслоена мръсотия.