Александра Потър
Да започнем отначало

На баща ми — Рей Потър, който обичаше и се смееше, живя и ни напусна. И повече нищо няма да бъде същото.

Един ритуал в новогодишната нощ

Много древни култури вярват, че магията на новогодишната нощ може да изчисти нещо, което не искате да вземете със себе си от старата в новата година. Ако се страхувате или съжалявате, ако страдате или ви измъчват болезнени спомени, ако сте били болни или имате лоши навици, това е времето, когато можете да оставите миналото зад себе си и да пристъпите необременени в бъдещето.

Първо запалете огън. Сетне вземете лист хартия и напишете списък, използвайте рисунка или друг символ, за да опишете нещата, от които искате да се отървете, и в полунощ, точно когато удари дванайсет, го хвърлете в пламъците.

Докато гори, ще се разлетят искри. Пожелайте си нещо. Искрите ще го поемат и ще го изпратят във вселената, за да бъде разпръснато от вятъра в новата година…


Скъпо дневниче,

Себ и аз скъсахме.

Добре де, това не е истината. Всъщност той скъса с мен. Каза, че ме обича, но не е влюбен, че било по-добре да се разделим, че се надявал да останем приятели. Но ти знаеш кое е най-лошото, нали? Това бяха думите, че не вижда бъдеще с мен. Те направо разбиха сърцето ми.

Сега не съм сигурна какво да пиша. Да пиша ли, че все още се чувствам онемяла? Вцепенена? Че са минали само няколко часа, а все още не мога да повярвам? Знам, шокът скоро ще отмине, като упойката при зъболекар, и ще ме връхлети болката, от която се страхувам.

Или да пиша, че за всичко съм виновна аз. Грешката е моя. Имаше толкова много неща, които бих искала да направя различно. Толкова много съжаления. Толкова много „ако“. Вече е твърде късно. Никога няма да обичам някой друг така, както обичах Себ, а сега го изгубих.

Той вече ми липсва.

(обратно)

1.

Какво мислиш?

Седя на бюрото, подпирам брадичката си с ръка и се взирам мрачно в екрана на монитора. Оттам ме гледа Фейсбук.

Поправка: надсмива ми се, като навира в очите ми великолепния любовен живот на другите.

Преглеждам какво пишат моите приятелки:

Кристи Хейтърсли харесва новата си чанта „Гучи“, която гаджето й подарило за Коледа.

Джени Хамълтън-Проктър: „Търся къде да празнувам Нова година със своето перфектно мъжле и бебе. Направо съм благословена!“ Анила Патъл обича Имран Бут.

Мелъди Дабровски: „Анди ме изненада с най-важния въпрос и аз казах: «Да!»“

Кара Дженкинс: „След като вече не мога да вляза в джинсите си, май е време да издам тайната — аз и Джон сме бременни!“

Емили Клайн: „Само две нощи до медения месец на Бали. НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ!“

Емили отива на меден месец? Дори не знаех, че се е омъжила!

Вниманието ми привлича един имейл, който чака във входящата кутия. Той е от шефа ми — сър Ричард, който ми напомня за визата, необходима за предстоящото му пътуване до Индия след празниците.

По дяволите! Бях забравила за нея.

„Всичко е задвижено“ — пиша бързо и пращам безгрижния отговор.

Часът е три следобед в навечерието на Нова година и докато повечето хора си лежат вкъщи на дивана, гледат повторения на програмите по телевизията и довършват остатъците от овчарския пай с кайма, или са на хиляди километри далеч оттук на плажа в Гоа и се наслаждават на слънце през зимата, аз съм заседнала в една офис сграда в югозападен Лондон.

Офисът е на „Блексток & Уайт“ — търговци на алкохол, известни със своето уиски и други маркови високоградусни напитки, където работя като личен асистент на сър Ричард Блексток. Личен асистент — накратко ЛА. Звучи доста ефектно, особено ако изглеждах като излязла от „Mad Men“1 или ако бях страхотно ефективна, но всъщност не съм най-добрият ЛА на света. Ако трябва да кажа самата истина, всъщност съм доста посредствена. Но вината не е моя. Преди около година работих тук временно, когато ЛА напусна и излезе по майчинство, а сър Ричард ми предложи нейната работа.

От самото начало му казах, че не съм подходяща за личен асистент. Не съм съвсем сигурна кой е подходящ, но съм напълно убедена, че това не е човек, който чука по клавиатурата с два пръста, има „система за съхранение“, която се състои в пъхане на всичко в чекмеджето и забравяне за него, и не може да запомни дали в края на писмото се пише „Искрено ваш“ или „С уважение“.

Но сър Ричард изтри всички мои тревоги и притеснения с една от своите добродушни усмивки. Над петдесет години, с вкус към кафяви костюми, които лъщят от носене, и прическа, с която безрезултатно опитва да скрие оплешивяването си, той е най-милият шеф, който съм имала. Което е причина да се срамувам толкова много, защото си спомням, че на едно листче записах да не забравя за визата и го залепих на монитора си, който е покрит целият с подобни бележки.

Гледам втренчено розовите и жълтите листчета за напомняне и чувствам зараждането на тревога. Със сигурност трябва да започна да разчиствам някои от тях, в противен случай скоро няма да мога да виждам екрана.

Нито Фейсбук.

Забелязвам албум на приятел, озаглавен „Рай“, и започвам безцелно да прескачам през снимките: ето една на залез… поглед към безкраен басейн… неговата и на пиленцето му татуировки… той, с ръце, обвити около нея, загледан влюбено в очите й…

Въздишам дълбоко. Ако досега се чувствах депресирана, сега направо съм изравнена със земята. На фона на гаджета, които дават подаръци, перфектни съпрузи и романтични ваканции, моят любовен живот, или по-точно — липсата на такъв, е в отчайващ контраст. Знам, знам, че имам късмет в много други неща. Добре де, може да нямам зашеметяваща кариера, но имам работа. Имам покрив над главата си (всъщност, технически погледнато покривът е на съквартирантката ми Фиона, тъй като апартаментът е неин, а аз съм под наем в свободната стая), и както мама винаги гордо подчертава: „Ти имаш отлично здраве, Тес“.

Е, щеше да е по-хубаво, освен здраве, да имам и едно обожаващо ме гадже.

Зарязвам чуждия албум и поглеждам разяждащия въпрос до снимката ми в профила: „Какво мислиш?“. Чувствам в стомаха си познато свиване като топка. Опитвах се да го игнорирам, но е невъзможно.

В главата ми се върти само една дума: Себ.

Да си призная, той въобще не излиза от ума ми. Там е от мига, в който се събудя сутринта, до момента, в който легна да спя. И така, откакто се разделихме преди два месеца. За да бъда по-точна — два месеца, една седмица и три дни.

Дааа, продължавам да ги броя.

Два месеца, една седмица и три дни, откакто проведохме „онзи разговор“. Наричам го разговор, но тази дума означава комуникация между двама души. А фактът е, че всъщност тогава говори главно той, като каза, че ме обичал, но не бил влюбен в мен, докато се опитваше да не ме гледа в очите, вперил поглед в маратонките си, а аз седях срещу него на дивана и се борех да преглътна сълзите, за да не му дам възможност да види, че сърцето ми е разбито.

Бяхме заедно почти година и аз наистина, ама наистина го обичах. Обичах факта, че е американец и е толкова различен от мен, с непознатите културни препратки, пристрастеността към кафето със соево мляко и навика да произнася грешно станциите на метрото — веднъж нарече „Лестър скуеър“ „Ла-ес-тър скуеър“. Харесваше ми, че беше умен и успешен, че имаше широки рамене, в които можех да се сгуша, в онова, което бях кръстила „моето скрито местенце“. Дори обичах ужасното му свирене на китара — „Wanderwall“2 бе любимото му парче, а това че не помнеше и половината от акордите беше по-скоро мило и възхитително.

И разбира се, обичах секса с него. При този спомен чувствам познато стягане в слабините. Наистина ми харесваше да правя секс с него.

Някои хора започват да се обичат постепенно. Първоначално са само приятели. Но със Себ стана моментално. Той бе Единственият. В мига, в който излязохме на първата ни среща, когато бях толкова нервна, че разлях чашата червено вино в скута му, знаех, че съм загубена. Нямаше смисъл да се съпротивлявам. Щях да се влюбя в него и не можех да направя нищо.

Онова, което не знаех, бе колко лошо щях да се разочаровам.

След този „разговор“, който всъщност не бе никакъв разговор, не съм го нито чула, нито видяла, освен едно странно съобщение по мобилния с текст „Искам просто да ти кажа здравей!“ и една картичка по електронната поща, с която ми пожелаваше „Весела Коледа!“. Но аз обвинявам единствено себе си. Въпреки че той така и не го каза никога, дълбоко в себе си знам, че вината за раздялата ни бе моя. Аз съм причината да не се получи и не мога да престана да мисля, че ако бях направила някои неща по друг начин, все още щяхме да бъдем заедно…