Джоджо Мойс
Аз преди теб

На Чарлс — с любов

Благодарности

Благодаря на моята агентка Шийла Кроули от „Къртис Браун“ и на моята издателка Мари Еванс от „Пенгуин“. И двете веднага прозряха каква всъщност е тази книга — любовна история.

Специални благодарности на Мади Уикам, която ме окуражи в момент, когато не бях съвсем сигурна дали мога и трябва да я напиша.

Благодарности на прекрасния екип в „Къртис Браун“ и най-вече на Джони Гелър, Тали Гарнър, Кейти Макгауан, Алис Лътиънс и Сара Луис за ентусиазма и отличната работа.

Държа да благодаря специално и на Луис Мур, Клеър Ледингам и Шон Морли Джоунс от „Пенгуин“.

Огромни благодарности на всички от Писателския чатрум — моя личен Клуб на борците. Без частта с борбата.

Също и на Индия Найт, Сам Бейкър, Ема Бедингтън, Триш Десейн, Алекс Хеминсли, Джес Ръстън, Сали Хюс, Тара Манинг и Фани Блейк.

Благодаря на Лизи и Брайън Сандърс и на Джим, Беа и Клеми Мойс. Но преди всичко и както винаги — на Чарлс, Саския, Хари и Локи.

(обратно)

Пролог

2007 г.

Когато излиза от банята, вижда, че тя се е събудила. Подпряла се е на възглавниците и прелиства рекламните брошури за предстоящата почивка. Облечена е в една от неговите тениски, а дългата й коса е разрошена и му напомня за отминалата нощ. Той стои на вратата и се наслаждава на спомена, докато бърше влажната си коса с кърпа.

Тя вдига очи от брошурата и се нацупва. Може би е малко голяма да се цупи, но двамата са заедно отскоро и той все още го намира за симпатично.

— Трябва ли да катерим планини и да висим над разни клисури? Това е първата ни почивка заедно, а тия реклами не предлагат друго, освен да скачаш отнякъде или — потреперва престорено — да си навлечен като за полюса. — Хвърля брошурите на леглото и протяга ръце с карамелен тен над главата си. Гласът й е дрезгав, свидетелство за безсънната нощ. — Какво ще кажеш за луксозна почивка в Бали? Ще се излежаваме на пясъка… ще се глезим с процедури по цял ден… А после ще се наслаждаваме на дълги, релаксиращи нощи…

— Не харесвам такива ваканции. Имам нужда да върша нещо.

— Например да скачаш от самолет.

— Не отхвърляй нищо, преди да си го опитала.

Тя прави гримаса.

— Предпочитам да го отхвърля, ако не възразяваш.

Ризата върху тялото му влажнее. Той прекарва гребен през косата си, включва мобилния телефон и се мръщи на дългия списък със съобщения, който тутакси изскача на дисплея.

— Ясно — промърморва. — Трябва да вървя. Чувствай се като у дома си. — Навежда се и я целува. Усеща топлото й чувствено ухание. Вдишва аромата на косите й и за миг губи нишката на мисълта си, защото тя го е прегърнала през врата и го тегли към леглото.

— Значи, този уикенд заминаваме?

Той се отдръпва неохотно.

— Зависи от сделката. В момента виси на косъм. Може да се наложи да замина за Ню Йорк. Но вечерята в четвъртък остава. Ти избери ресторанта. — Коженият му мото екип е на закачалката на вратата и той посяга към него.

Тя присвива очи.

— Вечеря, значи. Със или без господин Блекбъри?

— Моля?

— Знаеш за какво говоря. — Отново се нацупва. — Чувствам се така, сякаш между нас има някой, който иска да ме измести.

— Ще превключа на безшумен режим.

— Уил Трейнър! — възкликва тя с укор. — Никога ли не го изключваш?

— Снощи го направих, нали?

— Беше принуден от обстоятелствата.

Той се ухилва.

— Така ли му казват сега? — Навлича кожения си мото екип. Лиса най-сетне престава да занимава мислите му. Мята рокерското яке на ръката си и на излизане й изпраща въздушна целувка.

В блекбърито му има двайсет и две съобщения — първото е дошло от Ню Йорк в 3:42 през нощта. Някакъв правен проблем. Той взема асансьора към подземния гараж и междувременно се информира за случилото се през нощта.

— Добро утро, господин Трейнър.

Охранителят излиза от кабинката си. Тя е специално пригодена за лошо време, макар че тук долу това е излишно. Понякога Уил се пита какво ли прави мъжът в малките часове, зяпнал монитора и лъскавите брони на скъпите автомобили, които никога не се цапат.

Облича коженото яке.

— Как е навън, Мик?

— Ужасно. Вали като из ведро.

Уил спира рязко.

— Така ли? Значи не става за мотор?

Мик поклаща глава.

— Не, сър. Освен ако нямате от специалните приспособления. Или си търсите белята.

Уил вперва поглед в мотоциклета и сваля коженото яке. Независимо какво мисли Лиса, той не е човек на излишните рискове. Отключва багажника на мотора, оставя вътре якето и подхвърля ключовете към Мик, който ги хваща ловко с една ръка.

— Пъхни ги под вратата, ако обичаш.

— Разбира се. Да ви повикам ли такси?

— Не. Няма смисъл да се мокрим и двамата.

Мик натиска копчето, за да отвори автоматичната решетка, Уил излиза от гаража и му благодари с махване. Ранното утро е сумрачно и шумно, движението в Централен Лондон вече е натоварено, макар че е едва седем и половина. Уил вдига яката си и поема към кръстовището, откъдето най-лесно може да вземе такси. Платното е мокро и хлъзгаво, светлините се отразяват в огледалната му повърхност.

Уил изругава беззвучно, щом забелязва костюмираните мъже, застанали близо до бордюра. Да не би цял Лондон да е започнал да става рано? Всички са се превърнали в ранобудници.

Тъкмо се чуди къде е най-добре да застане, когато телефонът му иззвънява. Рупърт.

— На път съм. Опитвам се да хвана такси. — Мярва едно свободно в отсрещната лента и забързва натам с надеждата, че никой друг не е забелязал колата. Покрай него профучава автобус, последван от камион, чиито спирачки изсвирват и заглушават думите на Рупърт. — Не те чувам, Руп — опитва се да надвика шума от трафика. — Повтори, ако обичаш. — Застанал за кратко върху пешеходния остров, край който се носи потокът от коли, той вижда проблясващата жълта светлина и вдига свободната си ръка, надявайки се шофьорът да го забележи въпреки поройния дъжд.

— Обади се на Джеф в Ню Йорк. Още не си е легнал, чака да му звъннеш. Снощи опитвахме да се свържем с теб.

— Какъв е проблемът?

— Правен. Две клаузи в раздел… подпис… документи… — Гласът му е заглушен от минаваща кола, чиито гуми изсвистяват в локвите.

— Не те чух.

Шофьорът на таксито го е забелязал. Забавя ход и обсипва с пръски отсрещната страна на улицата. С крайчеца на окото си той вижда как малко по-надолу един мъж се впуска в кратък спринт и спира неохотно, разочарован, че ще го изпреварят. Уил се изпълва с едва доловимо чувство на задоволство.

— Кажи на Кали да остави документите на бюрото ми — крещи той. — До десет минути съм в офиса.

Поглежда в двете посоки и скрива глава в яката, докато притичва през платното към таксито, готов да произнесе: „Блекфрайърс“. Дъждът се стича в пролуката между яката и ризата му. Ще е вир-вода, когато стигне в офиса, въпреки краткото разстояние до колата. Може да изпрати секретарката да му купи нова риза.

— И трябва да изясним задълженията си, преди Мартин да дойде в…

Чува свистящия звук, резкия писък на клаксон и вдига очи. Вижда вратата на лъскавото черно такси пред себе си и шофьора — вече е свалил стъклото, — но с крайчеца на окото и още нещо, което не може да различи съвсем, нещо, което се приближава с невъзможна скорост.

Обръща се и за част от секундата осъзнава, че нещото е на пътя му, че няма начин да се измъкне. От изненада ръката му се разтваря и блекбърито пада на земята. Чува вик, който би могъл да е неговият собствен. Последното, което вижда, е кожена ръкавица, лице под шлем, шокът в очите на мъжа и своя собствен, отразен в тях. Следва експлозия и всичко се разпада.

И после няма нищо.

(обратно)

Първа глава

2009 г.

От автобусната спирка до къщи са 158 крачки, но ако не бързаш, може да станат и 180, например, когато си с обувки с платформи. Или такива, купени от благотворителен магазин, с пеперудки на пръстите, но с изхлузващи се каишки на петата, което обяснява защо струват невероятните две лири. Завих зад ъгъла към нашата улица (оставаха ми 68 крачки) и вече виждах дома ни — четиристайна къща близнак в редица от еднотипни жилища. Колата на татко беше отвън, което означаваше, че още не е тръгнал на работа.

Зад мен слънцето залязваше. Тъмната сянка на Стортфолдския замък се плъзгаше по хълма като разтопен восък и заплашваше да ме догони. В друг ден бих могла да ви разкажа всевъзможни истории, свързани с тоя маршрут: за това как татко ме учеше да карам велосипед без странични колела; как госпожа Дохърти със смъкнатата перука ни правеше курабийки; как ръката на Трина се заклещи в един плет, когато беше на единайсет, и разбуни гнездо с оси, след което тичахме с писъци по целия път до замъка.