Джоан Роулинг
Хари Потър и Орденът на феникса

На Нийл, Джесика и Дейвид,

които превръщат моя свят във вълшебство…

Глава първа
Ужасът на Дъдли

Денят — най-горещият досега за лятото — вече отминаваше и големите четвъртити къщи по улица «Привит Драйв» тънеха в сънлива тишина. Обикновено лъснати до блясък, колите стояха целите в прах, а доскоро изумруденозелените морави бяха пожълтели и изсъхнали: заради сушата бяха забранили пръскачките. Лишени от обичайните си занимания — да мият автомобилите си и да косят тревата, жителите на «Привит Драйв» се бяха скрили на сянка в прохладните къщи и бяха разтворили прозорците с надеждата да примамят ветреца, какъвто всъщност нямаше. Навън беше останало само поотраснало момче, което лежеше по гръб в една от цветните лехи на номер четири.

Беше възслабо, с черна коса и очила и имаше измъчения, нездрав вид на някой, който за кратко време се е източил доста. Джинсите му бяха протрити и зацапани, фланелката бе размъкната и избеляла, подметките на кецовете му бяха започнали да се отлепват. Заради вида си Хари Потър не беше любимец на съседите — хора, според които повлеканщината трябва да се наказва със закон, ала тази вечер той се беше спотаил зад кичестата хортензия и бе напълно невидим за минувачите. Всъщност можеше да бъде разкрит само ако вуйчо Върнън или леля Петуния проточеха глави от прозореца на всекидневната и погледнеха право към лехата долу.

Хари смяташе, че, общо взето, заслужава поздравления, задето му е хрумнало да се скрие тук. Е, не беше особено приятно да лежи на напечената твърда земя, но затова пък никой не го гледаше злобно и не му скърцаше със зъби толкова силно, че той да не може да си чуе новините, нито го обстрелваше със заядливи въпроси, както ставаше всеки път, ако Хари седнеше в дневната да погледа заедно с леля си и вуйчо си телевизия.

Мисълта му сякаш влетя през отворения прозорец, защото най-неочаквано Върнън Дърсли, вуйчото на Хари, се обади:

— Добре че момчето престана да досажда. Къде ли е все пак?

— Знам ли! — отвърна нехайно леля Петуния. — Няма го в къщата.

Вуйчо Върнън изсумтя.

— Ще ми гледа новини, моля ти се! — подметна злобно. — Какво ли е намислил пак! Де се е чуло и видяло момче на неговите години да гледа новини… Дъдли си няма и представа какво става по света, надали знае кой ни е министър-председател, камо ли друго! При всички положения къде ти по нашите новини ще съобщят нещо за оная пасмина

— Шшшт, Върнън! — спря го леля Петуния. — Прозорецът е отворен.

— А, да… извинявай, мила.

Семейство Дърсли се умълчаха. Докато слушаше рекламата за овесени ядки с плодове, Хари загледа как бавно по тротоара минава шантавата старица госпожа Фиг, голяма любителка на котки от съседната улица «Глициния». Беше се свъсила и си мърмореше нещо. Хари беше много доволен, че се е скрил зад храста, понеже напоследък госпожа Фиг само да го зърнеше на улицата и тутакси го канеше на чай. Старицата тъкмо бе завила и се беше изгубила от поглед, когато през прозореца отново долетя гласът на вуйчо Върнън.

— Дъденцето на гости ли е?

— У семейство Полкис — рече с умиление леля Петуния. — Има си толкова много приятелчета, всички го обичат…

Хари едвам се сдържа да не прихне. Семейство Дърсли бяха изумително глупави по отношение на синчето си Дъдли. Моментално се хващаха на тъпите му опашати лъжи, че през лятната ваканция всяка вечер ходел на гости у някого от компанията си. Хари знаеше прекрасно, че Дъдли не ходи на никакво гости — всяка вечер се вихреха с бандата му в парка с детската площадка, трошаха каквото им се изпречи пред очите, пушеха по ъглите и замеряха с камъни минаващите коли и хлапетии. Беше ги виждал по време на вечерните си разходки из Литъл Уингинг — от началото на ваканцията Хари не правеше, кажи-речи, нищо друго, освен да кръстосва улиците и да събира по боклукчийските кофи изхвърлените вестници.

До ушите на Хари достигнаха първите звуци от мелодийката, предвещаваща началото на новините в седем часа, и стомахът му се сви. Беше чакал цял месец… ами ако се случеше именно тази вечер!

— Летищата са задръстени с рекорден брой летовници, които не могат да се приберат по домовете си заради стачката на испанските носачи, продължаваща вече втора седмица…

— Лично аз веднага ги изпращам да спят сладък следобеден сън цял живот — изръмжа вуйчо Върнън и заглуши края на изречението, но вече нямаше значение, навън в цветната леха Хари усети, че стомахът го е отпуснал.

Ако беше станало нещо, със сигурност щяха да го съобщят най-напред — смъртта и разрушенията са по-важни от някакви си летовници, които не можели да се приберат по домовете си.

Хари въздъхна тежко и се взря в сияйното синьо небе. Това лято всички дни си приличаха като две капки вода: напрежение, очакване, временно облекчение, после още по-голямо напрежение… и всеки път все по-настойчивият въпрос защо още не се е случило нищо.

Той пак нададе ухо с надеждата да долови някакъв макар и малък знак, какъвто мъгълите изобщо нямаше да разберат — може би че някой е изчезнал безследно, че е станала странна злополука… ала стачката на летищните носачи бе последвана от новини за сушата в югоизточните райони («Дано онзи отсреща слуша — избоботи вуйчо Върнън. — Бива ли такова нещо, да ми пуска посред нощ пръскачката!»), после за вертолет, който за малко да се разбие на една нива в графство Съри, после за прочута актриса, която се била развела с прочутия си съпруг («Много важно! Сякаш ни вълнуват гнусните им изневери!» — изсумтя леля Петуния, въпреки че жадно следеше клюките за актрисата във всяко списание, до което се доберяха кокалестите й ръце).

Извърнат към искрящото вечерно небе, Хари притвори очи точно когато водещият на новините оповести:

— И накрая, това лято папагалът Пако е изнамерил нов начин да се поразхлади. Пако, обитател на «Петте пера» в Барнсли, се е научил да кара водни ски! Мери Доркинс го посети, за да научи още подробности.

Хари отвори очи. Щом бяха стигнали до папагалите, каращи водни ски, значи вече нямаше да чуе нищо, което си заслужава. Претърколи се внимателно и застана на четири крака, готов да пропълзи и да се измъкне от лехата под прозореца.

Беше се придвижил едва четири-пет сантиметра, когато едно след друго се случиха няколко неща.

Дремливата тишина бе нарушена от силно кънтящо пук!, екнало като изстрел, изпод една от паркираните наблизо коли изскочи котка, която се стрелна нанякъде, откъм всекидневната на семейство Дърсли се чуха писък, гръмогласна ругатня и звук от натрошен порцелан и сякаш това е знакът, който Хари само е чакал, той рипна и издърпа от колана на джинсите тъничка дървена пръчка, все едно вади сабя от ножница, ала още преди да се изправи, си блъсна главата в отворения прозорец на семейство Дърсли. От трясъка леля Петуния се разпищя още по-силно.

Хари имаше чувството, че главата му се е разцепила. Притъмня му, той залитна, опита да насочи поглед към улицата, за да открие кой е причинил шума, ала едвам се задържа на крака, когато от отворения прозорец се пресегнаха две червендалести ръчища и се вкопчиха в гърлото му.

— Прибирай… я! — изрева вуйчо Върнън направо в ухото на Хари. — Веднага! Ами ако… я види някой!

— Пускай… ме! — простена Хари.

Последва кратко боричкане: с лявата ръка Хари дърпаше дебелите като кебапчета пръсти на вуйчо си, а с дясната стискаше здраво вдигнатата магическа пръчка, сетне, точно когато болката в темето на момчето затуптя особено неприятно, вуйчо Върнън вресна като ударен от ток и пусна племенника си. У Хари сякаш се бе надигнала някаква невидима сила, която не позволяваше на вуйчото да го удържи.

Задъхан, Хари се свлече върху кичестата хортензия, после се изправи и се огледа. Нямаше и следа от онова, което бе издало силния пукот, затова пък по редица прозорци наоколо се виждаха доста надничащи лица. С най-невинното си изражение той побърза да пъхне магическата пръчка обратно в джинсите.

— Каква прекрасна вечер! — провикна се вуйчо Върнън и помаха на госпожа Номер седем отсреща, която се беше ококорила иззад мрежестите пердета. — Чухте ли как изтряска одеве оная кола? Изкара ни ангелите и на мен, и на Петуния.

Хилеше се ужасно, като откачен, докато любопитните съседи се скриха зад своите прозорци, после усмивката му се превърна в яростна гримаса и той кимна на Хари да се приближи.

Момчето пристъпи две-три крачки напред, като се постара да застане така, че протегнатите ръце на вуйчо Върнън да не го докопат и да продължат да го душат.