Фред Хойл, Джон Елиът
Андромеда

Първа глава
Аспирации

Когато наближиха Болдършо Фел, през облаците вече се процеждаше светлина. Джуди седеше до професора на задната седалка на служебната кола, която плавно се носеше по пътя от Болдършо към хълмистата пустош; надничаше с надежда през прозореца, но успяха да видят телескопа едва когато бяха почти на билото.

Появи се пред тях изневиделица — три гигантски колони, чиито върхове се събираха в триъгълна арка, тъмна и гола на фона на помръкналото небе. Между колоните се намираше вдълбана в земята бетонна чаша с размерите на стадион, а над нея от центъра на арката висеше по-малка метална чаша, обърната надолу, с насочена към земята антена. В първия момент размерите на всичко това не поразяваха; то просто не се вместваше в околния пейзаж. Едва когато колата спря долу, Джуди започна да осъзнава колко е голямо. Никога не беше виждала подобно нещо — тъй своеобразно и завършено цяло като скулптурна група.

Независимо че изглеждаше странна, надвисналата над тях грамада с нищо не загатваше за невероятното и пагубно бъдеще, което скоро щеше да се роди от нея.

Излязоха от колата и спряха за миг, а мекият свеж въздух нахлу в ноздрите и дробовете им; вдигнаха удивен взор към трите гигантски колони, към металния рефлектор, проблясващ високо над главите им, към бледия небесен свод отвъд него. Тук-там на пустото било наблизо имаше няколко ниски постройки и бойни редици от антени, оградени с телена мрежа. Беше тихо, само вятърът свиреше край пилоните и пееха дъждосвирци, а хората почти можеха да усетят как огромното ухо от бетон и метал напрегнато се вслушва в звездите.

После професорът поведе Джуди към главната сграда — ниска постройка с каменна фасада, недовършен вход и току-що направена площадка отпред. Работници поставяха указателни табелки и колоните на входната врата и ги боядисваха — всичко изглеждаше съвсем ново и ярко се открояваше на фона на меките тъмни очертания на хълма.

— Имаме какви ли не помощни съоръжения — каза професорът, като махна лекичко с ръка. — Тук е главният център за управление.

Прехвърлил шейсетте, дребен, спретнат и любезен, той приличаше на домашен лекар.

— Цяло бебе! — възкликна Джуди.

— Бебе ли? Това е най-голямото, на което съм давал живот. Цели десет години родилни мъки.

Той й намигна и малките му черни обуща затопуркаха по стълбите към центъра.

Фоайето имаше недовършен вид, но в същото време изглеждаше познато — неизбежния облицован с дървени плоскости таван, неизбежния мозаечен под, гладките неизмазани тухлени стени и флуоресцентното осветление. Имаше телефонен апарат на стената и шадраванче, отляво и отдясно се намираха две малки врати, а срещу входа се виждаше двойна врата — това бе, кажи-речи, всичко. Зад двойната врата се чуваше слаб свистящ звук. Когато професорът я отвори, свистенето се усили. Звучеше като радиосмущение.

Докато минаваха през вратата, оттам излезе човек с кафяв работен комбинезон. За миг той срещна погледа на Джуди, ала щом тя помръдна устни, погледна настрани.

— Добър вечер, Харис — поздрави го професорът.

Влязоха в командната зала — центъра на обсерваторията. В другия й край панорамен прозорец гледаше към гигантската скулптура отвън, а срещу него имаше огромен метален пулт като клавиатура на орган, снабден с бутони, лампички и превключватели. Няколко млади мъже работеха на пулта, обръщайки се от време на време за информация към двата компютъра, които се намираха във високи метални шкафове от двете му страни. Едната стена бе покрита с увеличени фотографии на звезди, направени с оптичен телескоп, а две трети от другата бе остъклена и зад нея се виждаше как други млади хора се занимават с оборудването в една вътрешна стая.

— Церемонията по откриването ще се състои тук — каза Рейнхарт.

— А къде ще разбие министърът бутилката шампанско, ще пререже лентата или каквото там ще прави?

— На пулта. Ще натисне един бутон и ще го пусне в действие.

— Още ли не работи?

— Не. В момента сме в изпитателен период.

Джуди стоеше до вратата и се опитваше да обхване всичко с поглед. Тя бе от ония симпатични млади жени, които по-често наричат красиви, отколкото хубавички, със свеж тен, живо интелигентно лице и изключително приятни, малко несръчни маниери. Човек можеше да я вземе по-скоро за медицинска сестра, чиновничка или просто за възпитаничка на добра хокейна школа. Имаше доста големи длани и тъмносини очи. Под мишница носеше куп листовки и брошури, които измъкна и заразглежда, сякаш така щеше да разбере всичко, което виждаше.

— Това е най-големият радиотелескоп, ъ-ъ-ъ, в света — професорът се огледа с щастлива усмивка. — Разбира се, не е толкова голям, колкото един интерферометър [1], но може да бъде насочван. Фокусира се чрез малкия рефлектор на върха и по този начин може да проследи движещ се в небето радиоизточник.

— Разбрах, че има и други радиотелескопи, които работят на същия принцип. — Джуди потупа купчината листове.

— Така е. Имаше ги и преди, когато започнахме строежа на този — което ще рече преди няколко години. Но те нямат неговата чувствителност.

— Защото този е по-голям ли?

— Не само затова. А и защото имаме по-прецизна приемателна апаратура. Тя ще ни даде по-добро съотношение сигнал — шум. Намира се ето там.

Той посочи с малкия си изящен показалец към стаята зад стъклената преграда.

— Виждате ли, това, което можем да уловим от повечето космически източници, например от радиозвездите, представлява много слаб електрически сигнал, примесен с различни шумове — от атмосферата, от междузвездния газ, от господ знае какво… е, май само той знае.

Школуваният му тенор звучеше точно и безстрастно като на лекар, който говори за нечия простуда. Тонът му не загатваше нито за гордост от постигнатото, нито за полет на фантазията.

— Значи можете да улавяте сигнали от източници, които са непостижими за другите, така ли? — попита Джуди.

— Надяваме се. Точно това ни се иска. Но не ме питайте как ще стане — телескопът е колективно творение. — Той скромно сведе поглед към малките си нозе. — На доктор Флеминг и доктор Бриджър.

— Бриджър? — Джуди рязко вдигна поглед.

— Всъщност мозъкът е Флеминг. Джон Флеминг.

Той се обърна към другия край на залата и извика с вежлив тон:

— Флеминг!

Един от младите мъже се отдели от групата пред пулта за управление и се отправи към тях.

— Здрасти! — каза той на професора и не обърна капка внимание на Джуди.

— Само за минутка, Джон. Запознайте се. Доктор Флеминг. Мис Адамсън.

Младият мъж погледна Джуди, после извика, обърнал глава към пулта:

— Намалете този адски шум!

— Какво е това? — попита тя.

Пращенето и пукането заглъхнаха до слабо свистене. Той сви рамене.

— Предимно междузвездно свистене. Вселената е пълна с електрически заряди. Това, което улавяме, е електрическото им излъчване, приемаме го като шум.

— Иначе казано, музикалният съпровод на вселената — добави Рейнхарт.

— Запазете си думите за вестникарските писания на Джако, професоре — с добродушно пренебрежение рече младият човек.

— Джако няма да се върне вече тук. Флеминг доби леко учуден вид и Джуди смръщи вежди, като че ли не можеше да си спомни нещо важно.

— Кой е той? — попита тя професора.

— Вашият предшественик Джаксън. — Той се обърна към Флеминг: Мис Адамсън е новото ни прес-аташе.

Флеминг я изгледа с неудоволствие.

— Е, едни идват, други си отиват, нали така? Наследявате, значи, кълбата на Джако?

— Това пък какво е?

— Скъпа ми госпожице, скоро ще откриете сама.

— Показвам й приготовленията за тържественото откриване в четвъртък — каза професорът. — Тя ще отговаря за журналистите.

Мрачното замислено лице на Флеминг не бе толкова навъсено, колкото вглъбено, ала видът му бе уморен и враждебен. Той промърмори със силен мидландски [2] акцент:

— Да бе… тържественото откриване! Цветните лампички ще светят, небесният хор на звездите ще пее «Rule Britannia», а аз ще си седя в кръчмата.

— Надявам се, че ще бъдеш тук, Джон — рече професорът с леко раздразнение. — А може би междувременно ще разведеш мис Адамсън из обсерваторията.

— Няма нужда, ако сте зает — каза тихо и враждебно Джуди. За първи път Флеминг я изгледа с интерес.

— Какво знаете за нея?

— Все още много малко — тя потупа книжата си. — Разчитам на това.

Флеминг уморено се извърна към залата и направи широк жест:

— Дами и господа, това е най-големият и най-новият радиотелескоп в света… да не споменаваме, че е и най-скъпо струващият. Той има петнадесет до двадесет пъти по-голяма разделителна способност от тази на всички съществуващи досега подобни съоръжения и е, разбира се, чудо на британската наука, да не кажем на инженерната мисъл. Преобразователните елементи — той посочи прозореца — са управляеми и могат да проследят движението на всяко небесно тяло. Сега знаете какво да им кажете, нали?