Владимир Мегре
Анастасия

Звънящият кедър

През пролетта на 1994г. бях наел три речни кораба, с които направих четиримесечна експедиция по сибирската река Об, от Новосибирск до Салехард и обратно. Целта на експедицията беше — установяване на икономически контакти с районите на Крайния Север.

Експедицията се наричаше «Търговски керван». Най-големият от корабите беше пътническият «Патрис Ломумба» (в Западно-Сибирското речно параходство интересно наименуват корабите: «Мария Улянова», «Патрис Ломумба», «Михаил Калинин», сякаш не е имало други исторически личности в Сибир). На него беше разположен щабът на кервана, изложение на предприемачите от Сибир и магазин.

На кервана му предстоеше да измине 3,5 хиляди километра на север, да посети сравнително големите населени места като Томск, Нижневартовск, Сургут, Ханта-Мансийск, Салехард, както и малки, където с товар може да се достигне само през краткия период за навигация.

През деня плавателните съдове от кервана спираха край населените места. Ние търгувахме, водехме преговори за установяване на постоянни икономически връзки. Придвижвахме се, по правило, през нощта. Ако не позволяваха метеорологичните условия, при неподходящо време, приставахме край някой неголям населен пункт и устройвахме вечеринки за местната младеж. Такива прояви там са рядкост. Клубовете и културните домове поовехтяха в последно време. Културни мероприятия почти не се провеждат.

Понякога по цяло денонощие път не се срещаше дори малък населен пункт. Само тайга и единствената на много километри транспортна артерия — реката. Тогава все още не знаех, че на един от тези километри ме очаква среща, която ще промени целият ми живот.

Веднъж разпоредих щабният кораб да пристане на брега край малко селце, само от няколко къщички, на десетки километри от големите населени места. Планирах престой за три часа, за да може екипажът на кораба да походи по земя, местните жители да се сдобият със стока от нас, а ние да вземем от тях, по-евтино, диворасли и риба. По време на престоя, към мен като ръководител, се обърнаха с доста странна молба двама местни старци. Единият беше по-възрастен, другият — по-млад; по-възрастният мълча през цялото време. Говореше по-младият. Той ме убеждаваше да им дам петдесетина човека (в екипажа бяха всичко шестдесет и пет), които те искаха да отведат в тайгата, на двадесет и пет километра от корабната стоянка, за да отсекат, както се изразиха, Звънящ кедър. Кедърът, пак по неговите думи, висок четиридесет метра, предлагаха да се насече на части, които да се донесат до кораба на ръце. Трябвало да вземем непременно всичко. Всяка част трябвало да се нареже на по-малки късчета, всеки да вземе по едно за себе си, а останалите да се раздадат на близки, познати, на всеки, който би пожелал да ги приеме като дар. Старецът говореше, че този кедър бил необикновен. Късчето от него трябвало да се носи на връвчица на гърдите. При това, трябвало да се сложи, стоейки с боси крака на трева, притискайки го с лявата ръка към гърдите. След минута се чувствала приятна, излъчваща се от кедъра топлина, след това по тялото пробягвала лека тръпка. От време на време, при желание, трябвало да се шлифова с крайчеца на пръстите онази страна на кедъра, която не докосва тялото, а с големите пръсти на ръката да се придържа обратната му страна. След три месеца, човекът притежаващ късче от Звънящият кедър, щял да забележи значително подобрение на самочувствието, щял да се излекува от много заболявания.

— Даже и от СПИН? — попитах аз, като му разказах накратко за тази болест, това което знаех от пресата.

Той отговори уверено:

— От всички болести!

Но това според него била лека задача. Главното било, че човек притежаващ това късче, щял да стане по-добър, по-успяващ и по-талантлив.

Знаех малко за лечебните свойства на кедъра, но че би могъл да влияе на чувствата и способностите — това ми се струваше тогава съвсем неправдоподобно. Започнах да обяснявам на старците, че на «Голямата земя», за да се харесат, жените носят ювелирни изделия от злато и сребро.

— Носят, защото не знаят, — последва отговор. — Златото е прах в сравнение с едно само късче от този кедър.

Без да споря, от уважение към старостта им, аз казах:

— Може би… Ако велик майстор на резбата сътвори с ръката си нещо необикновено красиво.

Но на това той отговори:

— Може да се резбова, но е по-добре е всеки сам да си го шлифова, със своите пръсти, когато душата му поиска, тогава кедърът и външно ще бъде красив. — При това по-младият старец бързо разкопча старичката си куртка и риза и показа това, което беше на гърдите му.

Видях изпъкнал кръг или овал. Цветовете по него — виолетов, малинов, ръждивочервен — образуваха неразбираем рисунък, жилките на дървото приличаха на ручейчета. Не съм ценител на произведенията на изкуството, просто съм бил в разни картинни галерии. Световните шедьоври не предизвикваха у мен особени емоции, но това, което висеше на гърдите на стареца, предизвикваше повече чувства и емоции, отколкото посещението в Третяковската галерия. Попитах:

— Колко години сте шлифовали вашето късче кедър?

— Деветдесет и три. — отговори старецът.

— А на колко сте години?

— Сто и деветнадесет.

Тогава не повярвах на отговора. Той изглеждаше на седемдесет и пет. Без да почувства съмнението ми или без да му обръща внимание, старецът, вълнувайки се малко, започна да ме убеждава, че и при другите той ще бъде красив само след три години, после все повече и повече, особено при жените. От тялото на притежателя му ще се излъчва благовоние, несравнимо със сътворените от човека аромати. От старците наистина се излъчваше много приятен мирис, аз го усетих, макар че пуша, и сигурно, както при всички пушачи, обонянието ми е притъпено. Отбелязвах в речта му изрази, мисли и изводи, неприсъщи за жителите на отдалечените дълбини на Севера. Някои от тях помня и досега, дори с интонациите. Старецът говореше:

— Бог е създал кедъра за да събира енергията на Космоса. От човек, в състояние на любов, излиза излъчване. За част от секундата, отразено от най-близките планети, то отново достига Земята и дава живот на всичко живо. Слънцето е една от планетите, отразяваща непълния спектър на това излъчване.

— От човека към Космоса отива само светлото излъчване, и от Космоса към Земята се връща само благодатно излъчване. От човек изпитващ злобни чувства излиза тъмно излъчване, то не може да се издигне нагоре и попада в дълбините на Земята. Отразено от недрата й то се връща на повърхността във вид на вулканични изригвания, земетресения, войни. Най-голямото постижение на отразеното черно излъчване е непосредственото му влияние върху човека, усилването на злобните чувства в него. Кедърът живее петстотин и петдесет години. С милионите си листенца-иглички, и ден и нощ той улавя и трупа в себе си светлата енергия, целият й спектър. За времето на живот на кедъра, над него преминават всички тела, които я отразяват. Дори и в най-малкото късче кедър енергията е повече отколкото във всички ръкотворни енергийни съоръжения на Земята взети заедно. Кедърът приема чрез Космоса излъчената от човека енергия, пази я и я отдава, когато тя не достига в Космоса, а значи и в човека и във всичко живо и растящо на Земята. Срещат се много рядко кедри, които натрупват, но не отдават обратно събраната енергия. След петстотин години живот те започват да звънят. Така те говорят и дават знак да бъдат взети за да се използва натрупаната им енергия на Земята. Такъв кедър звъни три години, ако не бъде докоснат от живи хора. След три години, лишен от възможността да отдаде натрупаното чрез Космоса непосредствено на човека, той губи енергията. Тогава започва да я изгаря в себе си. Мъчителен е процесът на изгарянето — умирането продължава двадесет и седем години. Наскоро ние открихме един такъв кедър. Определихме, че той звъни вече две години, остава още една. Трябва да бъде отсечен и да се раздаде на много хора.

Старецът говори дълго, гласът му звучеше ту със спокойна увереност, ту много развълнувано, и когато се вълнуваше започваше бързо, сякаш свиреше на инструмент, да шлифова с краищата на пръстите си своето късче кедър.

Беше хладно, от реката духаше вятър, но старичката му куртка и риза оставаха разкопчани.

От кораба на брега слезе сътрудничката на фирмата Лидия Петровна. Тя каза, че всички са се събрали, готови за отплаване и чакат да завърша разговора. Сбогувах се със старците и се качих на борда. Да изпълня молбата им не можах: задържането на кораба за три денонощия би се превърнало в голяма загуба. Всичко казано от старците тогава сметнах за излишно суеверие или за някоя от местните легенди.